Пономарьов слезе на партера по широкото мраморно стълбище с червена килимена пътека по стъпалата и влезе в стаята на охраната. Едната стена бе скрита зад мониторите на видеокамерите за външно и вътрешно наблюдение. Двамата младежи от охраната, облечени като всички останали служители в банката — черен костюм с вратовръзка, — седяха в креслата, вдигнали крака върху ниската масичка за вестници и списания, пушеха и пиеха вносна бира в кутийки. Когато се обърнаха при лекото почукване на вратата и видяха набитата фигура на Пономарьов, младежите припряно скриха кутийките с бира и свалиха краката си от масичката.
Началникът на отдела за охрана мълчаливо измъкна кутийките изпод креслата, изхвърли ги през отвореното малко крило на прозореца и строго каза:
— Ако още веднъж ви заваря да пиете, ще събирате празни бутилки по сметищата. И ще пушите не „Марлборо“, а „Прима“. Какво е положението?
— Всичко е наред, шефе — увери го единият. — Хората се разотидоха, само от отдела на Глузман още стоят. Сигурно играят на „Междузвездни войни“ по компютрите.
И посочи екрана на камерата, монтирана в отдела за анализи.
— Защо камерата в кабинета на директора не работи?
— Може би е забравил да я включи, когато си е тръгнал. Нали той сам я включва и изключва.
— Отиде ли си?
— Преди повече от час. Извика охраната и си замина.
— Къде?
— Нищо не каза.
— Добре, ще ида да видя какво е положението там. И ще включа камерата. Това за пиенето беше последно предупреждение, така че си опичайте акъла…
Пономарьов взе от кукичката при вратата голяма връзка с ключове и отново се качи на втория етаж. Извади нужните ключове без никакво усилие и отвори приемната, а след нея и кабинета на Дорофеев. Влезе и се приближи до прозорците с бронирани стъкла, които гледаха към „Садовое колцо“. Навън мракът се сгъстяваше, короните на липите и тополите по булеварда прихващаха последните отблясъци на угасващия ден. Пономарьов дръпна тежките жакардови завеси и чак след това запали осветлението.
Огледа се внимателно. Писалището на Дорофеев беше чисто, върху него нямаше нищо освен големия настолен бележник с кожена подвързия, в който генералният директор си записваше по-важните неща. Беше отворен на празна страница, няколко листа бяха откъснати. Пономарьов извади от вътрешния си джоб малък ключ, отключи чекмеджето на писалището и започна да преглежда документите в него, като ги връщаше по местата им в същия ред, и който бяха поставени. Не откри нищо, което да прилича на откъснатите листове от бележника. Заключи писалището, приближи се до библиотеката и натисна скрито между книгите бутонче. Една от секциите се завъртя, като откри малък сейф, зазидан в стената. Това беше личният сейф на генералния директор на Народната банка, където се съхраняваха най-секретните документи за търговските операции на банката и на контролираните от нея акционерни дружества и холдингови компании.
Изключи алармата. Набра шифъра. Завъртя два пъти ключа на сейфа и той се отвори.
Най-отгоре се виждаше бразилският револвер „Роси“ в кожен кобур — личното оръжие на Дорофеев, който никога не го взимаше със себе си.
Купчинки подредени документи.
Пономарьов ги прегледа. И тук не намери листовете от бележника. Заключи сейфа и върна секцията на мястото й, постоя известно време замислен. После пак отиде до писалището, измъкна изпод него кошчето за боклук и изсипа съдържанието му върху блестящия плот на голямата маса за съвещания. Сред небрежно смачканите чернови видя ситни късчета дебела гланцирана хартия. Точно това търсеше.
Загаси лампите в кабинета на Дорофеев, пусна видеокамерата и заключи вратите на кабинета и приемната, върна връзката с ключове на пазачите и се затвори в тесния си кабинет. Загуби почти цял час, докато подреди едно до друго разкъсаните парченца. Това беше по-трудно и от най-сложния пъзел, но в края на краищата Пономарьов се справи. И макар че някои късчета така и не намериха мястото си, текстът вече можеше да се прочете.