Едрият полегат почерк на Дорофеев бе добре познат на Пономарьов. Другият — доста по-дребен, но четлив, с леко раздалечени една от друга букви — без съмнение принадлежеше на посетителя на Дорофеев — американеца от руски произход Никитин. С неговия почерк бе написана първата реплика на тайния разговор:
Никитин: Нито дума за работата. Подслушват ни.
Дорофеев: Кой?
Никитин: Не зная. Говорете нещо.
Дорофеев: Сигурен ли сте?
Никитин: Да.
Текстовете върху листа бяха писани не надлъжно, по редовете, а по диагонал и в различни посоки, сякаш събеседниците си бяха подавали поред бележника един на друг.
Дорофеев: Същността на работата?
Никитин: Концесия за разработка на Имангда — находище на никел. 120 км от Норилск. Издействайте го за мен.
Дорофеев: Правителството ще обяви конкурс.
Никитин: Конкурс няма да има. Имангда се смята за безперспективна.
Дорофеев: А в действителност?
Никитин: По-късно ще ви обясня.
Дорофеев: Началната ви цена?
Никитин: 24 милиона долара. Начална и окончателна.
Дорофеев: Това ли е всичко?
Никитин: Не. Акции на концерна „Норилски никел“. Купете.
Дорофеев: За цялата оставаща сума?
Никитин: Да.
Дорофеев: Смисълът?
Никитин: После ще ги продадете. Акциите ще скочат с два знака напред. Дорофеев: Сто пъти?!
Никитин: Да.
Дорофеев: Как така?
Никитин: Имам информация. Само аз. Единствен в целия свят.
Дорофеев: И каква е тя?
Никитин: По-късно ще ви обясня.
Дорофеев: Насъбраха се много въпроси.
Никитин: Елате след час в „Космос“. Ще ви отговоря.
Дорофеев: В стая?
Никитин: Ще попитате портиера. Изгорете тези листове.
Пономарьов се облегна в черното кресло. Вече всичко му беше ясно. Като се прибави и времето, през което са писани тези неща, ще се запълнят всичките четиридесет и четири минути на разговора. Намери и още веднъж прочете най-важното място: „Акциите ще скочат с два знака напред.“ Сто пъти. Пономарьов работеше от пет години в Народната банка и, естествено, не бе запознат с всички тънкости на икономиката, но в случая нямаше нужда човек да е специалист, за да разбере за какво става дума. Влагаш един милион и получаваш сто милиона. Влагаш сто милиона и получаваш десет милиарда. Ами ако не са рубли, а долари? Десет милиарда долара. И таз добра! Това вече не е икономика, а астрономия! Дорофеев е прав: невероятно! Дори да е измама.
Пономарьов извади касетата от джоба си, сложи я в касетофона и записа на обратната страна целия текст, като диктуваше всяка дума бавно и ясно. После събра в шепа плътните късчета хартия и се замисли какво да ги прави. Да ги върне в кошчето? Но ще се наложи отново да ходи в кабинета на Дорофеев, да взема ключовете от охраната, да изключва видеокамерата. Ами ако те се разтревожат и дотичат — как ще им обясни какво прави в кабинета на генералния директор? Пък и няма смисъл да ходи там, защото и бездруго рано заранта чистачката ще изхвърли съдържанието на кошчето в общия чувал за смет. Да ги изгори? Но хартията е плътна, ще гори бавно, пък и ще остане мирис на изгоряло. Пономарьов откри най-разумния изход от положението: изхвърли късчетата в тоалетната в дъното на коридора и пусна водата, докато и последната хартийка не изчезна в канализацията. После се обади на шофьора, за да го чака долу с колата — волво-940 — и потегли към къщи.
Но един въпрос продължаваше да го безпокои: как бе разбрал Никитин, че кабинетът на директора се подслушва? Не можеше да намери никакво обяснение. И вероятно щеше да се разтревожи още повече, ако беше узнал, че половин час след като шофьорът отвори пред него задната врата на служебното волво, пред входа на Народната банка спря сребрист представителен мерцедес, от който слезе Дорофеев и с необичайна за пълната му фигура пъргавина се качи на втория етаж и влезе в кабинета си. Забрави да изключи видеокамерата и пазачите, чието внимание бе привлечено от ярко светналия екран, с недоумение наблюдаваха странните действия на генералния директор: без да съблече шлифера си, Дорофеев изсипа кошчето за боклук върху писалището, рови известно време в смачканите хартии, после натисна бутона на интеркома. Единият от пазачите вдигна слушалката: