— Слушам, Иля Наумович.
— Откъде знаете, че звъня аз?
— Виждам ви на монитора.
— Влизал ли е някой в кабинета ми, след като си тръгнах?
— Никой, освен Анатолий Андреевич. Бяхте забравили камерата и той мина да я включи. Случило ли се е нещо?
— Не, всичко е наред.
Екранът на монитора угасна — Дорофеев бе изключил камерата. Отпусна се в креслото и дълго седя със затворени очи. Лицето му имаше безгрижно-разсеян вид, само ноздрите му лекичко потрепваха.
Не всичко беше наред. Далеч не всичко.
По-скоро всичко се бе объркало.
Абсолютно всичко.
3.
През първите седмици на принудителната отпуска Турецки разви бурна дейност: закачи шкафчета в кухнята, подреди библиотеката, напасна крилата на прозорците, застла нов балатум във вестибюла, с една дума, започна да въвежда ред в жилището след основния ремонт — обичайните довършителни работи. Пак добре, че ремонтът приключи доста бързо, иначе кой знае колко време той, Ирина и Ниночка щяха да се свират по чуждите къщи. А тази иначе невероятна експедитивност си имаше лесно обяснение: целият партерен етаж на старата московска сграда на „Фрунзенска крайбрежна“ бе нает за офис на някакво руско-чуждестранно дружество, чиито пари бяха стимулирали не особено пъргавите работници на столичния домостроителен комбинат.
Ирина само ахкаше, когато вечер се върнеше от работа и той й показваше новите фаянсови плочки в банята, закачените на по-удобни места аплици, монтираните с дюбели закачалки и кукички за кърпи и всевъзможни дребни неща. Все работи, за които го бе молила от години.
— Ама ти си един гаден измамник, Саша! — възмущаваше се тя. — Толкова години да се преструваш на вързан в ръцете! А се оказа, че всичко можеш да правиш. Когато поискаш…
— Не всичко — съвсем сериозно и с някаква затрогваща тъга отговори той.
— И какво не можеш?
— Да те обичам. Така, както би трябвало.
— Я стига — смути се Ирина. — Нищо подобно. И това го можеш… Когато пожелаеш.
Никога досега през дългия си семеен живот Турецки не бе прекарвал толкова време у дома. Нина не се отделяше от него, влачеше подире му из цялата къща чукове и клещи, мотаеше му се в краката и пискаше от възторг, когато той я подгонеше и започнеше весело да се боричка с нея. Двамата ходиха в стария цирк на Цветния булевард, в новия на „Вернадски“, в детския музикален театър. Но когато Ирина я попиташе какво са гледали, Нина само премигваше притеснено и отговаряше:
— Ами не помня.
Навярно наистина не помнеше, за нея бе важно не онова, което става на сцената, а съвсем друго — че до нея седи баща й и тя всеки миг може да го докосне, да се гушне до него и поривът й няма да бъде охладен от уморения му, равнодушен и раздразнен глас.
Турецки бе дълбоко потресен, когато веднъж без никаква причина тя внезапно се разрида горчиво, като възрастен човек, и захлупи лице върху коленете му — седяха на една пейка в зоологическата градина и ядяха сладолед, — а после дълго не можа да се успокои. Когато най-после риданията отпуснаха гърлото й, тя вдигна към него мокрото си от сълзи лице и попита:
— Защо не можеш винаги да си такъв?
Същия въпрос Турецки долавяше и в погледа на Ирина, без да може дори на себе си да отговори — наистина, защо? „Ако сме снизходителни и нежни към онези, които обичаме, и не губим привързаността си към онези, които мамим, защо да изчисляваме кое у нас е повече — хубавото или лошото?“ Турецки често си спомняше думите на Грийн, не Александър Грин, автора на „Корабът с алените платна“, а другия — Греъм, който се прочу с „Комедианти“ и „Тихият американец“. Навярно и той — бившият разузнавач и шпионин, станал писател — се е измъчвал от същия въпрос: „Защо не можеш винаги да си такъв?“ И е намерил отговора, който го е удовлетворил и много години удовлетворяваше Турецки, примирявайки го със собствената му съвест. Но сега вече не му вършеше работа. Въпросът си оставаше и той трябваше да търси отговора му не в чуждите книги, а в своя живот.
— Ще се постарая, много, много ще се старая винаги да съм такъв — искрено обеща той на Нина тогава, в зоологическата градина. И вярваше в онова, което казваше.