Пък и наистина, повтаряше си той, защо да се тревожа, че Костя Меркулов не се обажда, а дори и да се обади, все бърза, все е в движение, защо се тревожа в какви тайнствени дебри на новата руска държавна машина е потънала докладната ми записка и какво ще благоволят да решат онези там, по върховете. Работа ли не мога да си намеря?! Ще се върна в „Нова Русия“, защо не? Или ще постъпя в някоя фирма като консултант. В края на краищата ще отида в „Глория“ при Слава Грязнов, от толкова време ме вика. Вика ме, а той самият се отказа от тази сладка работа и се върна в Московската криминална милиция. Стана заместник-директор, полковник Грязнов. А разработената с такава обич частна детективска агенция „Глория“ остави на племенника си Денис. И изчезна от живота на приятелите си. Сякаш вече пътуваха в различни посоки.
Що за странно разписание имаха тези житейски влакове? И какво предопределяше техния маршрут — праволинейността на стоманените релси или капризите на съдбата? Де да знаеше човек…
През първите две седмици от отпуската Турецки не изпи дори глътка водка или вино — само на два пъти по бутилка „Жигульовска“ бира през знойните дни, осеяли Москва с тополови пухчета. Свикна сутрин, след като приготвеше закуска на Ирина и я изпратеше на работа, да потича бавно по крайбрежната улица заедно с Нина, после да се натоварва с изнурителна гимнастика, каквато не бе правил от петнайсет, ако не и от двайсет години насам. Дори се опита да зареже цигарите, но след като се мъчи половин ден, разбра, че това вече е прекалено. Обикаляше магазините, носеше дрехи в пералнята, дребните неща переше сам, готвеше закуски, обеди и вечери, направо капваше от къщната работа, която, както се оказа, нямаше край дори в най-поддържаните домове, и все по-често се улавяше, че неочаквано е спрял посред нещо и гледа ли, гледа… в празното пространство.
Ирина, деликатна и отзивчива по характер, почувства това. И една вечер, след като сложи Нина да спи, извади на масата бутилка молдовски коняк и предложи:
— Я да пийнем по едно коняче.
Е, пийнаха, какво толкова да му мислят. Но някак беше отвикнал и май не му се услади. Пиха още по едно. Ирина попита:
— Какво става с тебе?
Все пак третата чашка му дойде добре и той призна:
— Знаеш ли, Ириночка, чувствам се като пътник, слязъл посред нощ на малък пристан. Параходът се отдалечава все повече и повече, от него се чува музика, виждат се хора, светлини, а аз стоя на самотния хлъзгав бряг, наоколо е мрак, дъжд, кал, стоя и гледам след парахода. А той си отива и отнася със себе си празненството.
— Не е така — обади се Ирина след известно мълчание. — Изобщо не е така. Ти не си на самотен бряг. Именно ти си параходът за мен и за Нина. За нас ти си празникът.
Така значи. Параходът „Турецки“. Трябва да ехтиш от музика, да блестиш от светлини, да надуваш сирената! Господи, но защо не се обаждаше Костя?
И в същия миг телефонът иззвъня. Не беше Меркулов. Обаждаше се Денис Грязнов, новият директор на агенция „Глория“.
— Чичо Саша, искате ли с честен труд да припечелите някоя и друга стотарка в зелено?
— С честен — не искам.
— А с нечестен?
— Не умея.
— Тогава с получестен?
— Как така? — заинтересува се Турецки.
— Ами да речем, че трудът е честен, а се заплаща като нечестен.
— Съблазнително. Каква е работата?
— Утре в един часа по обяд имам среща с Дорофеев, генералния директор на Народната банка. Чували ли сте за него?
— Че кой не е чувал. „Добрата банка е стабилната банка.“ Тоя ли?
— Не съвсем. Но е баровец от същия калибър. А може би и по-голям. Иска ми се да присъствате на нашия разговор. И чичо Слава обеща да намине, ако успее да се измъкне от работа.
— Защо сме ти притрябвали?
— Просто така. За кураж. За първи път ще се срещам с такъв клиент. За морална подкрепа. А ако се наложи — ще се намесите.
— И колко ще получа за това?
— Ще зависи от резултата на преговорите.
— Готово. Ще дойда. Народната банка е на „Садовое колцо“, нали?
— Да. Но срещата е в нашия офис на „Неглинка“.
— Така ли? — учуди се Турецки. — Определил си му среща при себе си?
— Ами да. Както се казва, под нашето достойнство е да се мотаем в приемните на разни банкери. Пък и в края на краищата той ме потърси, а не аз него.
— Истински нахалник си, Денис. С чичо ти Слава не сме от срамежливите, ама ти вече ни биеш по точки.