— Не, благодаря — отказа Турецки. — Днес имам още много работа.
— И аз няма да пия. Довечера ще пийна, за да излъжа безсънието. Знаете ли какво значи безсъние?
— На практика не.
— Ще узнаете, като му дойде времето. Безсънието е страшният съд, при което човек е едновременно и подсъдим, и върховен съдия, и палач. Само адвокат няма в тоя съд.
— Не вярвам греховете ви да са чак толкова много.
— От гледна точка на обичайния морал те наистина не са много — съгласи се Николски. — Но безсънието, Александър Борисович, не е обикновен, а върховен съд. И при него критериите са съвсем други. — Той стана и стисна ръката на Турецки. — Желая ви успех. Отбивайте се понякога при мен, стария човек, ще се радвам да си поговорим.
— Непременно, Барух Соломонович! — обеща Турецки.
Когато отмина първия квартал между кантората на Норилскснаб и „Глория“, Турецки разсеяно си помисли, че едва ли ще има възможност често да се вижда с Николски. След двайсетина метра си каза, че би било добре, ако успее да отдели време и го посети поне веднъж-дваж. А когато вече наближаваше „Глория“, съвсем ясно осъзна, че това обещание, което даде така импулсивно и което най-вероятно нямаше да изпълни, ще бъде всъщност за него едно от тежките му обвинения пред върховния съд на безсънието.
Когато настъпи времето на безсънните нощи.
Още щом влезе в кабинета на Денис, Турецки сложи плика на бюрото му.
— Това е подробно обяснение от Смирнов към данните от сондажните проучвания. Размножи го. Сега вече имаме всичко. Давай да се хващаме на работа, до утре трябва да свършим маса неща.
Но така и не можаха да работят тази вечер. Обади се Ирина:
— Турецки, имаш ли намерение да се прибираш у дома?
— Ами знаеш ли, Ирина…
— Знам. Но ще трябва да отложиш всичките си важни и неотложни ангажименти. Имаме си гостенка. Чака те вече два часа. Така че имай добрината да си тук след двайсет минути.
— Коя е тази гостенка?
— Когато дойдеш, ще разбереш… — и затвори.
Във вестибюла Ирина мълчаливо пое от ръката на Турецки сакото му и тържествено отвори пред него вратата на кухнята. До масата, на която имаше две чаши кафе, а в пепелника димеше дълга черна цигара „More“, седеше Олга Николаевна Никитина.
2.
Още преди много години Турецки бе забелязал, че московчанки и ленинградчанки — вече трябваше да казва жителки на Санкт Петербург — се обличат по съвсем различен начин. Е, младите носеха, кажи-речи, еднакви дрехи, но в стила на по-улегналите жени се чувстваше голяма разлика. Облеклото на московчанките беше някак по-фрапантно и скъпо, но и сякаш по-стандартно и еднообразно. В Петербург по-рядко можеха да се видят скъпи кожени палта от норка, френски и канадски екстравагантни полушубки, а и по-малко накити от злато и скъпоценни камъни. Но затова пък тоалетите на повечето жени от старата столица се отличаваха с някаква изисканост, с финес, което показваше ако не ръката на първокласен моделиер, то във всеки случай желанието на жените да се придържат към най-добрите образци на европейската мода. При това те не я копираха сляпо, а възприемаха тенденцията, линията и същината на модното направление.
Така беше облечена и Олга Николаевна. На пръв поглед нищо особено: вталено сиво костюмче от лека материя с дълга пола и копринена гарнитура от по-тъмен цвят на маншетите и джобовете, едно-две подходящи бижута и съвсем дискретен грим. И въпреки това, като си припомни най-хубавите тоалети на Ирина, Турецки си помисли, че редом с Олга Николаевна любимата му съпруга определено губи по точки.
Ирина направи още кафе, сервира на масата всички запаси от бисквити и готови сладки, отвори кутия шоколадови бонбони и остави Никитина и Турецки насаме, като се извини, че е време да слага Нинка да спи.
— Имате много мила съпруга — отбеляза Олга Николаевна. — И чудесна дъщеричка. Тя успя да ми разкаже, че вие не сте вие, а параходът „Турецки“. И че на този параход е много весело, когато не сте отплавали за дълго и надалече.
— Получихте ли снимката на Игор? — попита Турецки. — Още същия ден я преснимах и ви я изпратихме.
— Получих я. Благодаря. Не се среща често такава коректност сред журналистите… Извинете, Александър Борисович, че си позволих да ви обезпокоя. Домашния ви телефон ми го дадоха в редакцията на „Нова Русия“. А съпругата ви ми каза, че сте на някакво много важно съвещание и беше така любезна да ме покани да ви изчакам. Защо ме излъгахте, Александър Борисович?