— Но… сто двайсет и четири милиона — това са страшно много пари!
— Нека това да не ви безпокои. Първо, половината от тях ще получи Джоан — като съвместно придобито имущество. Голяма част от парите — не знам точно колко процента — ще прибере нашата грижовна държава като данък върху наследството. А останалите пари по решение на съда ще бъдат разпределени между Джоан, Катя, Оля, Пол и Константин. И това решение ще излезе не по-рано от половин година от деня, когато е открито наследството. Това се прави, с цел да се даде време на другите наследници, ако се появят такива, да предявят своите права. Така че с онази част от наследството, която се полага на Катя, няма да може да си купи дори вила в Майами. Нито пък яхта. Но надявам се, ще стигне да осигури на вашето семейство един що-годе охолен живот, да отгледате внука си и да му дадете добро образование.
— Но защо е било необходимо да искат от Катя документ, че претендира за наследството, щом — както казвате — тя и бездруго има права над него?
— Това вече е из областта на юридическия формализъм. Предполагам, за да се блокира сметката на Никитин и да се опази наследството от евентуално посегателство върху него от страна на трети лица. Може би е дал на някого пълномощно да се разпорежда с неговата сметка. Или пък е сключил някакви сделки.
— Но нали по тези сделки трябва да се правят разплащания?
— Всички подобни въпроси ще бъдат решени от съда.
— А аз какво да правя? — объркано попита Олга Николаевна.
— Нищо. Ще благодарите на съдбата, че ви е срещнала в живота с мъж като Никитин, който е станал баща на вашата дъщеря.
— Умеете да бъдете убедителен.
— Само когато аз самият съм убеден. А сега случаят е точно такъв.
— Кога е загинал?
— Късно вечерта на четиринайсети юли. В края на август стават четиридесет дни от смъртта му. Направете му панихида и се помолете за него, ако умеете да се молите на Бога.
Олга Николаевна се позамисли и каза:
— Ще се науча… Благодаря ви, Александър Борисович. Време е да тръгвам. Влакът ми е след два часа.
— Да ви откарам до гарата — предложи Турецки.
— Недейте, ще стигна с метрото.
— Не ме лишавайте от удоволствието да прекарам още известно време във вашата компания.
Тя се усмихна:
— Е, щом искате…
Във вестибюла Турецки помогна на Олга Николаевна да си облече шлифера, сложи си якето и извика на Ирина:
— Излизам за малко. Ще откарам Олга Николаевна до Ленинградската гара и веднага се връщам.
Ирина излезе да изпрати гостенката:
— Добър път, Олга Николаевна. Заповядайте пак, когато дойдете в Москва.
— Благодаря ви за гостоприемството, Ирина. Имате прекрасен съпруг.
— Да — съгласи се тя. — Понякога му се удава да е такъв.
Когато слязоха долу, Турецки помоли Олга Николаевна да излезе на улицата и да го почака пред входа на сградата, след което обясни:
— Колата ни е в двора, до една огромна непресъхваща локва и навсякъде е кал като в миргородски балнеосанаториум, ще си изцапате обувките. Ще запаля и минавам да ви взема.
Отвори вратата, по навик пъхна ключа в стартера и дръпна скоростния лост, за да го постави в неутрално положение. Както обикновено, лостът заяде. Без да се качва в колата, Турецки натисна педала на съединителя и изключи от скорост. Посегна да завърти ключа в стартера и видя на слабата светлина от улицата на мокета под седалката да проблясва нещо като стоманена спирала. Дори не точно я видя, а по-скоро долови блясъка с някакво шесто чувство. И в този момент, както често му се беше случвало при подобни случаи, времето сякаш спря. Секундите се проточиха едва ли не като минути. А той разполагаше с не повече от три секунди — точно толкова, колкото с три скока да се озове на улицата зад ъгъла на сградата, където пред входа стоеше Олга Николаевна, да я изблъска по-назад и да се притисне заедно с нея до стената.
В същия миг се чу експлозия. Не особено силна. Около двеста грама тротил. Дори не пострадаха прозорците от първия етаж.
Турецки почака трийсетина секунди, след което предпазливо надникна иззад ъгъла: сред миргородската кал гореше колата му.
— Какво беше това? — попита Олга Николаевна, смаяно ококорила очи.
— Това ли? Как да ви обясня… Това по-рано беше моята кола, която от време на време дори вървеше. И то не особено охотно. Боя се, че вече извървя своя път.