— Изобщо не съм нахален — възрази Денис. — Дори съм много затворен по природа. Но сам разбирате, че положението ми на директор на една от реномираните детективски фирми ме задължава да се държа на ниво.
— И той се съгласи да дойде при тебе?
— Не веднага, но се съгласи.
— Значи наистина има голяма нужда от теб — заключи Турецки. — До утре. Денис ме моли за консултация по някаква работа — поясни той на Ирина, когато затвори.
Тя каза само:
— Започна се…
4.
Частната детективска агенция „Глория“ заемаше апартамент от няколко стаи във високия партерен етаж на шестетажната сграда отпреди революцията на „Неглинка“, недалече от Сандуновските бани. На табелката до стъклената врата пишеше само името на агенцията и номера на лиценза. Нямаше никакви други обяснения — „конфиденциални услуги, охрана, издирване на изчезнали“ и всички останали задачи, с които се занимаваха домораслите руски детективи.
Отначало Турецки реши да отиде с ладата, но после се отказа: „Неглинка“ беше в центъра, току-виж попаднеше в задръстване или старата бричка решеше да угасне на най-неподходящото място. И позна: вместо за четиридесет минути с кола, той стигна до центъра с метрото за четвърт час и тръгна към „Глория“ свеж, а не изнервен и плувнал в пот, изпитваше полузабравено чувство на задоволство, че изглежда добре в белия си летен костюм, че са му толкова удобни мокасините „Саламандър“ (единствената покупка, която направи по време на злополучния симпозиум в Гармиш), и че изобщо всичко е наред. А за неприятностите не трябваше да мисли, беше имал и по-големи, а сегашните едва ли щяха да са последните.
Беше дошъл десет минути по-рано от уговорения час. Денис го чакаше пред входа на сградата. Той беше пълно копие на Слава Грязнов, с двайсет години по-млад и без петнайсетте килограма излишно тегло — висок риж мъжага с хитра физиономия. Денис беше видимо развълнуван. И това беше съвсем обяснимо: човек не се среща всеки ден с такива величия като Дорофеев. В облеклото обаче не бе проявил никаква почит към високопоставения гост: беше по дънки и маратонки, но иначе с нова прическа, явно бе ходил в моден фризьорски салон.
— Защо не сте си сложили свястна табелка? — попита го Турецки. — Какво е „Глория“? Погребална агенция? Или фирма за колбаси? Иди, че разбери. Да беше писал поне: детективски услуги и охрана.
— С охрана вече не се занимаваме — обясни Денис. — Много главоболия, пък и невинаги контролираш ситуацията. Държим само трима души за важни чужденци. Постепенно ще се преориентираме към икономическите структури.
— Че какви услуги можете да им предложите вие?
— Най-ценните. Информация. Искате ли да ви разведа да видите как сме се обзавели?
— Добре, покажи — съгласи се Турецки. — Само че вече е време да казваш не „ние“, а „аз“.
— Трудно ми е да свикна. Елате…
Обстановката в „Глория“ не дразнеше окото с показен разкош, но и не можеше да се нарече бедна: навсякъде бе застлано с мокет и килими, черно-бели мебели, маркова техника. Най-напред влязоха в малък хол, който служеше за приемна. Директорският кабинет бе отделен от него с плъзгаща се врата от алуминиева дограма, до която висяха за украса кашпи с кичести увивни растения. В дъното на коридора имаше друга стая, претъпкана със специална апаратура: свързочна, подслушвателна, най-различни електронни и лазерни чудесии, за които Денис нищо не каза, пък и Турецки не попита. Най-голямото помещение бе отделено за компютърна зала. Всички компютри бяха от най-висш клас. Пред един от тях седеше двайсет и няколко годишен шишко с червена фланелка и гонеше по екрана танкове и самолети с такава скорост, че на Турецки му се премрежиха очите.
— Хубаво развлечение — отбеляза той.
— Тренировка на пръстите и ума — възрази Денис. — Това е Максим. Тази пролет завърши Бауманския институт. Бог на компютрите. За него е фасулска работа да проникне и през най-сложната защита. Какво е положението, Макс? — обърна се той към младежа. — Има ли нещо ново за Народната банка?
— Ей там! — кимна Макс към компютърната разпечатка до принтера. — Прикрили са се чрез ДЕЗ, с драйвър „Дискрет систем“ във файла „Конфиг. сис“, с парола от шест до четиридесет знака. И си мислеха, че ще могат да спят спокойно. — Той се засмя, без да откъсва поглед от екрана.
— Разбра ли какво ти каза? — попита Турецки.
— Почти нищо — отговори Денис, като преглеждаше разпечатката. — Знаете ли, чичо Саша, какви вицове си разправят? „Отварям схемата, а там вместо петнайсети транзистор стои седемнайсети.“ И се превиват от смях.