Олга Николаевна поклати глава.
— Имам усещането, че Москва е станала доста шумен град. Все пак у нас в Питер е малко по-спокойно.
— Сега ще хванем едно такси и ще ви изпратя до гарата — каза Турецки.
Олга Николаевна решително отказа:
— Не, недейте, ще ида с метрото. Вие трябва да се приберете вкъщи и да успокоите жена си. Мисля, че в момента тя има нужда от това. Още веднъж ви благодаря за всичко. И довиждане.
Към догарящата жигула вече приближаваше пожарникарска кола. Веднага след нея в двора влезе патрулка със святкащ син буркан. Турецки мълчаливо я проследи с поглед, махна с ръка и се качи вкъщи.
Ирина го посрещна разтревожена.
— В двора май нещо избухна. Ти видя ли какво стана?
— Случайно.
— Какво?
— Ирина, как мислиш, кое е по-хубаво: да си имаме кола, която ту върви, ту не върви, или да си нямаме никаква?
— Сто пъти съм ти казвала, че нямаме нужда от кола.
— Е, заветното ти желание се изпълни: сега вече нямаме кола.
Ирина му хвърли един бърз поглед и както си беше по пантофи и халат, се втурна към междинната площадка на стълбището. Оттам през прозореца се виждаше дворът. Турецки запали цигара и бавно я последва.
— Какво гори? — попита Ирина.
— Нашата кола.
— Която преди това избухна?
— Лекичко.
— А ти къде беше през това време?
— Къде, къде! — ядоса се Турецки. — Извън нея, разбира се. Ако бях вътре, сега нямаше да стоя до тебе.
Тя заби нос в рамото му и се разплака.
— Саша! Миличък! Докога ще продължава всичко това?
— Сега вече взе да говориш като жената на поп Авакум. „Докога, отче, ще теглим туй тегло?“
— И какво й отговорил той?
— Като истински мъж й казал: „До свършека на дните си, майчице, чак дорде склопим очи!“…
— Турецки, моля те, не отплавай надалече от нас — умолително каза Ирина. — И недей да потъваш! Чуваш ли?
— Няма — обеща той. — Защото аз не съм параход, а ледоразбивач. Може би дори броненосец. И Шести американски флот няма да може да ме потопи. Още повече че сега сме в приятелски отношения.
Ирина въздъхна и обърса една сълза с ръкава на халатчето си.
— Да вървим да вечеряме… броненосецо „Турецки“!
Но преди да седне на масата, той набра домашния номер на началника на службата за охрана на Народната банка.
— Анатолий Андреевич? Турецки ви безпокои. Извинете, че се обаждам по това време, но работата е спешна.
— Телефонът ми подслушва ли се? — попита Пономарьов.
— Не. След нашия откровен разговор вече не се налага. Помните ли какво беше казал английският разузнавач за пържените яйца?
— Е, и?
— Трябва да се счупи още едно яйце.
— Александър Борисович, карай направо и без да го увърташ. Какво да направя?
— Да надникнете в един сейф и да прегледате документите вътре. Те са се появили там снощи или тази сутрин.
— За какво става въпрос?
— Документи от отдела за международно-правни отношения в московския градски съд.
— И какво има в тях?
— Точно това трябва да разберете. И то е пряко свързано със сигурността на Народната банка и лично на вашия шеф.
— Разбрано, ще го направя. Елате при мен в банката утре сутринта.
— В девет съм при вас — каза Турецки и затвори.
3.
На другата сутрин Турецки седеше в тесния като клетка кабинет на Пономарьов и внимателно четеше ксерокопията, които той бе извадил през нощта от документите в личния сейф на Дорофеев.
Те не бяха много. Заверените от централния нотариат на Претория заявления на Джоан Никитина и нейните деца — Константин, Пол и Олга, че ще претендират за наследството, оставено от И. К. Никитин, както и заявлението на Екатерина Никитина от Санкт Петербург. И най-важното — писмена заповед на отдела за международноправни отношения в московския градски съд, издадена въз основа на тези заявления, която задължаваше Народната банка да замрази вложените на името на Никитин 124 милиона долара до момента, когато излезе решението на съда как ще се процедира с откритото наследство. При това положение губеха сила всякакви пълномощни за разпореждане с влога, ако Никитин е дал такива на трети лица. А евентуалните претенции от кредитори трябваше да бъдат разгледани от същия съд, който щеше да се занимава с делото за наследството.