Накрая той проговори:
— Доколкото разбирам, този Борзов е проблем и за вас? Какъв по-точно?
— Той е организаторът на няколко престъпления. За това сме абсолютно сигурни, но не разполагаме с никакви доказателства. Можем да открием, но това ще ни отнеме много време.
— Не се съмнявам, че сте обсъждали този проблем подробно. Стигнахте ли до някакъв що-годе приемлив вариант за решаването му?
— Да. Но за съжаление на практика неосъществим.
— И какъв е той?
— Правителството на Съединените щати се обърна към нашето правителство с искане Борзов да им бъде предаден като криминален престъпник. Нюйоркската полиция разполага с доказателства, че той е взел участие в убийството на истинския Никитин.
Дорофеев махна с ръка.
— Екстрадиция! Тя може да се проточи цяла година.
— Не е съвсем така — възрази Турецки. — Той е гражданин на САЩ. Няма да е екстрадиция, а предаване на един американски престъпник на американската полиция. Това вече не е въпрос на междудържавни отношения, а на сътрудничество между правозащитните органи на нашите две страни. Сътрудничество, което между другото всячески се поощрява от руската страна.
— Това е доста интересен обрат на проблема — констатира Дорофеев. — Защо не реализирате този план?
— Операцията ще бъде успешна само при едно условие: ако всичко се извърши много бързо. Максимум за два-три часа. Арестът на Борзов-Никитин, предаването му на американците и незабавното му извеждане от страната, за да няма възможност да се свърже със своите съучастници или покровители от ФСС.
— Разполагате ли с копие от американското искане за предаването на Никитин?
— Да, в МУР е. Искате ли да го получите?
— И то незабавно.
Турецки набра номера на Грязнов:
— Слава, при тебе ли е копието от искането да бъде върнат Никитин в Щатите? Чудесно. Прати го по факса в Народната банка на Дорофеев… В момента съм при него… Незабавно… Защо ли? После ще ти разкажа.
— Та какво все пак ви пречи да проведете тази операция с необходимата експедитивност? — повтори Дорофеев.
— Трябва ни силна подкрепа от върховете. Ние я нямаме.
— Ами Фьодоров от Съвета за сигурност?
— Не е от неговата компетенция.
— А заместник главният прокурор Меркулов?
— Още по-малко. Дори главният едва ли би могъл да помогне с нещо.
— Самият акт на арестуването на Борзов-Никитин ще представлява ли някакъв проблем?
— Никакъв.
— Кога могат да пристигнат американците да си го приберат?
— Веднага, щом нашият консул им издаде входни визи.
— Как възнамеряват да транспортират задържания до Щатите?
— Тази сутрин разговарях по въпроса с началника на отдел „Убийства“ в нюйоркската полиция, лейтенант Кейт Уилсън. Тя смята, че е най-добре да се използва военнотранспортен самолет от силите на НАТО с американски екипаж. Няколко такива ескадрили са на база в Германия.
— Значи ще трябва да се вземе разрешение от нашите ВВС за влизане на натовски самолет във въздушното пространство на страната и за приземяването му на някое от краймосковските ни летища, нали така?
— Да. И това ми изглежда най-трудната част от проблема. Трябва ни пряка връзка с ръководството на ВВС или с Министерството на отбраната.
Дорофеев записа нещо в дебелия си настолен бележник.
— Друго? — попита той.
— Вероятно при предаването на Борзов на американците ще трябва да присъства служител от посолството на САЩ, както и служител от нашето Министерство на външните работи. Все пак това е официална процедура.
— Е, тая част от проблема все някак ще я решим.
— А останалите?
Дорофеев не успя да отговори. Влезе секретарят му и сложи на бюрото получения от Грязнов факс. Дорофеев внимателно го прочете и го прибра в кожената папка със златист монограм. Побарабани върху нея с късите си пръсти, покрити с рижи косъмчета, вдигна слушалката на един от телефоните и набра трицифрен номер.
— Дорофеев. Трябва да се срещнем… Идвам след петнайсет минути. Да тръгваме — кимна той на Турецки и стана от креслото си.
— Къде?
— В Кремъл.
Докато Дорофеев даваше някакви нареждания на секретаря, Турецки слезе на първия етаж. Пред стаята на охраната го чакаше Пономарьов.