— Как мина? — попита той. — Глупак ли е?
— Не. Прав сте. Може да е всичко друго, но със сигурност не е глупак…
Сребристата лимузина на Дорофеев влезе в Кремъл през Спаската порта и спря пред сградата, където се помещаваше президентската администрация.
Дорофеев се обърна към Турецки:
— Нали няма да се обидите, ако ви помоля да ме изчакате в колата? Ако се наложи вашето присъствие, ще ви се обадя. Но мисля, че то няма да е необходимо, всичко е достатъчно ясно. Почерпете се с нещо от барчето. Не се стеснявайте. Асортиментът е добър за всеки вкус.
Той натисна някакво бутонче. Откъм предната седалка плавно изскочи малък барплот, върху който бяха подредени десетина бутилки с различни напитки.
Турецки поогледа етикетите и отговори:
— С удоволствие ще ви почакам. Можете да не бързате. Това тук ще ми стигне за известно време.
Бодигардът се усмихна.
Дорофеев изчезна във входа на сградата. Турецки си наля „Джони Уокър“ в масивна кристална чаша, отпи от нея голяма глътка и с удоволствие запали цигара.
— Шефът не обича да се пуши в колата — деликатно му напомни бодигардът.
Турецки небрежно махна с ръка:
— Нищо, ще го преглътне някак.
Напрегнато се питаше при кого ли беше отишъл банкерът. Но така и не можеше да намери отговор на този въпрос.
Дорофеев се забави не по-малко от час. През това време Турецки успя да изпразни почти една четвърт от бутилката „Джони Уокър“, да изпуши няколко цигари и дори да се поразходи из Кремъл. Но навън го спираха служители на охраната, кажи-речи, на всяка крачка и му искаха документите, така че в края на краищата той бе принуден да седне отново в лимузината.
Най-после Дорофеев се появи. Бодигардът почтително отвори пред него задната врата на мерцедеса.
— В МУР — подхвърли Дорофеев на шофьора и пак натисна някакъв бутон, при което задната част на купето бе изолирана със звуконепроницаемо стъкло. — Всичко е наред — съобщи той в отговор на въпросителния поглед на Турецки. — Входните им визи вече са при нашия консул в Ню Йорк. И с ВВС всичко е съгласувано: военните диспечери ще дадат на самолета въздушен коридор. На директора на МУР ще бъде заповядано да започва подготовката на операцията. Така че вече можете да викате американските си приятели.
— Не казахте най-важното: има ли разрешение Борзов-Никитин да бъде предаден?
— Естествено. Всъщност това беше най-лесната част. Трябва да ви кажа, Александър Борисович, че ми харесва как работите. Не бихте ли искали да станете началник на отдела за охрана в нашата банка?
— Не — отговори Турецки, без да се замисля.
— Защо? Ще получавате много добра заплата. Десет пъти по-висока от тази, която ви дават в прокуратурата.
— Двайсет пъти — поправи го Турецки.
— Тъкмо затова.
— Имате си началник на отдела.
— Мястото му скоро ще се оваканти.
— Ще направите грешка. Анатолий Андреевич Пономарьов е истински професионалист, той си гледа работата най-добросъвестно и никога не е работил за вашите конкуренти.
На „Петровка“ Турецки слезе от лимузината и се качи в кабинета на полковник Грязнов. Тук вече седяха началникът на трети отдел майор Софронов и началникът на втори отдел подполковник Яковлев, и оживено обсъждаха заповедта на директора на МУР във връзка с арестуването на Борзов-Никитин.
— Какво става, Саша? — попита Грязнов, когато Турецки влезе в кабинета.
Яковлев, Софронов и Грязнов изслушаха с напрегнато внимание разказа на Турецки за срещата му с Дорофеев.
— Излиза, че е решил всички проблеми за по-малко от час, а? — попита Яковлев. — С кого ли в Кремъл е разговарял?
— Мисля, че най-малко със съветника на президента по въпросите на националната сигурност, а може и с този за отбраната — предположи Турецки. — Но не е изключено да е било и някоя по-важна птица.
— Гледай ти! — възкликна Грязнов.
— Костя Меркулов вече ми каза, че с това дело тепърва ще си имаме големи главоболия — напомни Турецки. — Изглежда, ще се окаже прав.
Грязнов въздъхна.
— Е ще си имаме, какво толкова. Няма да ни е за пръв път. А сега да помислим как да проведем акцията така, че всичко да мине по мед и масло… Кога пристига твоята Кейт Уилсън?
— Мисля, че утре привечер.