А че той имаше план — и то хитър план, Борзов не се съмняваше.
Но какъв? Трябваше да го разбере още сега, много бързо.
Колоната зави от ярко осветения околовръстен път по някакво краймосковско шосе. Изглежда, Шчелоковското.
— Къде отиваме? — попита Борзов, като се понаведе към седящия отпред майор.
Той отговори, без да се обръща:
— Ще узнаете, когато му дойде времето.
Селата, които в началото се нижеха едно след друго, започнаха забележимо да оредяват, край шосето все по-често се виждаха смърчови и борови горички. Баретите, между които седеше Борзов, спокойно се бяха облегнали назад. Въпреки мрака той успя да забележи, че вратите не са заключени. Тутакси му хрумна идеята рязко да отвори вратата и да блъсне баретите на пътя, след което сам да скочи и да се скрие в някоя горичка. Знаеше, че можеше да го направи, беше в чудесна форма, пък и старите навици все още не бяха напуснали мускулите на силното му тренирано тяло. Но веднага се отказа. Може би именно това целяха? „Убит при опит за бягство“! Нямаше да го оставят да избяга, ненапразно зад тях се движеше микробусът с баретите, които със сигурност са въоръжени с автомати.
„Той има много големи връзки“ — спомни си думите на Турецки за Дорофеев. Да, очевидно планът му е бил точно такъв. Не че е особено оригинален, подобни планове бяха се оказвали ефикасни неведнъж, още през годините, когато Борзов служеше в централния апарат на КГБ. А в момента вършеше чудесна работа на Дорофеев. Ако беше руски гражданин, щяха да инсценират пътнотранспортно произшествие — случайно да го връхлети някой автомобил, загубил управление, или чисто и просто щяха да организират убийството му, като го маскират като обикновен грабеж. С гражданите на САЩ тези номера нямаше да минат. Но пък беше изключително удобно да го застрелят при опит за бягство. Спират го за рутинна проверка, намират в колата му наркотици и при опита за бягство…
Дорофеев действително имаше здрави връзки. Или много пари. И така, разбра плана на противника, вече му беше ясна и неговата тактика: да не се поддава на никакви провокации и да демонстрира безропотно подчинение, като настоява за среща с представител на американското посолство. И при възможност да се свърже със своите хора в Ню Йорк, за да организират малка медийна кампания за насилието, на което са подложени в Русия американските бизнесмени, решили да инвестират капитали в тукашната промишленост. Тук набързо щяха да подвият опашки. В момента за руснаците този въпрос беше изключително болезнен. А после щеше да си оправи сметките и с Дорофеев. Скъпо щеше да му струва тоя гаден номер. Много скъпо. Борзов си позволи да се отпусне.
Колоната зави по някакъв път с бетонна настилка и след двайсетина минути спря пред портала на военен гарнизон. Пространството зад високата ограда бе ярко осветено от силни прожектори, виждаха се корпусите на самолети и стърчащите опашки на изтребители. Военно летище.
След кратък разговор на полковника от милицията с дежурния офицер вратата на портала се отвори, колоната се отправи към широка ниска сграда в дъното на летището и спря пред входа. Баретите изскочиха от камионетката и наобиколиха джипа в плътен обръч. Както бе предположил Борзов, те бяха въоръжени с къси десантни автомати „Калашников“. Майорът скочи от джипа, отвори задната врата и каза на Борзов:
— Слезете, моля.
Борзов безропотно се подчини. Баретите го наобиколиха от всички страни и го поведоха към сградата, която най-вероятно беше армейска казарма. Борзов успя да види, че през бариерата на входа влязоха още две коли — черна волга и нов понтиак с дипломатически номер, явно на американското посолство. Това беше добър знак. Борзов се поокуражи.
Придружен от дежурния офицер, майора от милицията и баретите, той прекоси просторна зала с дръпнати до стените маси и столове, мина по тесен коридор, боядисан в бледозелено, и по заповед на майора спря пред желязна врата с малко зарешетено прозорче. Дежурният офицер отключи и Борзов се озова в сравнително голямо помещение с високи прозорци, също оковани с решетки. Покрай двете стени имаше двуетажни дървени нарове, а по средата — завинтени за бетонния под маса с четири железни табуретки. Очевидно това беше гарнизонният арест. Вратата зад гърба му с грохот се затвори, задрънчаха ключове, заскърцаха резета. Не го бяха накарали да си свали вратовръзката и колана, дори не му бяха взели часовника, цигарите и запалката, както обикновено се процедираше при подобни случаи. И това също можеше да се сметне за добро знамение, явно нямаха намерение да го държат тук дълго.