Полковник Грязнов, подполковник Яковлев, майор Софронов и изпадналият в немилост старши следовател Турецки стояха насред залата и си приказваха. Имаха вид на гости, поканени на светски прием, липсваше само сервитьорът с напитките. Очевидно залата се използваше за прожекции на филми, за събрания и дори за танцови забави при празнични случаи.
Дежурният офицер отиде до командния пункт на летището. Когато се върна, доложи:
— Самолетът е получил разрешение за кацане.
В същия миг в залата влязоха двама млади мъже. Единият беше пълен брюнет в строго официален черен костюм с жилетка. Другият — висок блондин в светлосиви панталони и тъмносин блейзер със златисти копчета. Но помежду им се долавяше някаква прилика, която веднага се изясни, когато те се представиха:
— Алексей Попов, Министерство на външните работи на Руската федерация.
— Джон Стейн, посолство на Съединените щати.
— Добър вечер, господа — приветства ги полковник Грязнов.
— Арестуваният докаран ли е? — попита Попов.
— Тъй вярно — рапортува майор Софронов.
Чу се мощен рев от самолетни двигатели, при което отдавна немитите стъкла на прозорците в залата леко задрънчаха. Всички неволно се приближиха към тях, но изгледът беше към хангарите в другия край на летището. Ето защо само по звука можеше да се определи, че се приземява голям транспортен самолет. Двигателите утихнаха. След десетина минути вратата се отвори и придружени от дежурния офицер в залата влязоха трима души в униформа на нюйоркската градска полиция: двама снажни чернокожи сержанти, а помежду им — висока и стройна красива мулатка с изразително лице и блестящи зелени, сякаш засмени очи. Въпреки че и тя като сержантите носеше офицерска униформа, тясната сива поличка и обувките с висок тънък ток й придаваха по-скоро вид на артистка, играеща ролята на полицай в някой мюзикъл. Държеше се с безупречна протоколна изисканост.
— Господа, разрешете да ви представя: сержант Реджиналд Харпър и сержант Ким Уески — каза младата жена на добър руски език.
Сержантите изпъчиха гърди и удариха токове.
— Лейтенант Уилсън, началник на отдел „Убийства“ при Главното полицейско управление на Ню Йорк — добави тя и чукна токове. Странното беше, че въпреки високите обувки движението стана превъзходно, точно по устав.
— Мис Уилсън, радваме се да ви посрещнем в Москва — приветства я Турецки. — Това са господин Попов от руското Министерство на външните работи и господин Стейн от посолството на Съединените щати — представи той дипломатите. — А това са моите колеги: първият заместник-директор на Московската криминална милиция полковник Грязнов…
Кейт направи крачка напред и стисна ръка на Грязнов:
— Здравейте, полковник.
— Подполковник Яковлев, началник на отдела за разследване на убийства при МУР…
— Здравейте, колега.
— Майор Софронов, началник на трети отдел при МУР…
— Здравейте, майоре.
— Следовател Турецки.
Кейт задържа ръката му в своята и едва забележимо се усмихна.
— Здравейте, мистър Бонд.
— Предлагам да пристъпим към официалната процедура — предложи Попов. — Доведете арестувания.
След малко в залата влезе Борзов, придружен от двама от баретите.
— Искахте да ви срещнем с представител на американското посолство — каза Грязнов. — Моля, това е господин Стейн.
Но Борзов не се обърна веднага към американеца. Сред офицерите той бе съгледал Турецки и тъмното му от слънчев загар лице стана още по-тъмно от гняв. Значи и този път го бяха изтървали! Що за страна беше това? Проклети некадърници! Нищо свястно не можеха да направят! Дори и за пари! Не, тук просто не може да се върши работа. Тази страна изобщо нямаше право на съществуване. Колония — това е единственото, което й подхожда…
— Искате ли да направите някакво изявление? — попита Стейн.
— Да. Протестирам срещу незаконното ми задържане.
— Вашият протест ще бъде взет под внимание. Имате ли оплаквания за грубо отношение към вас?