Заедно с копията на дневниците на сондажите и обяснителната записка на Смирнов се събраха толкова много материали, че бе немислимо да ги напъхат във фирмената папка на „Глория“. Наложи се да изпратят секретарката до „Детски свят“, откъдето тя донесе три огромни папки, които едва стигнаха да поберат всички материали.
Няколко минути Турецки и Денис поспориха за титулната страница на папките. Дело „Дорофеев“ беше правилно, но обхващаше само част от материалите. Решиха, че по-общото заглавие — дело „Норилски никел“ — ще бъде по-точно.
Минаха още два часа, докато извадят ксерокопия на всички материали в папката за прокуратурата.
Накрая приключиха. Турецки опакова папката в дебела амбалажна хартия и помоли Денис да го откара до дома на Костя Меркулов. Беше станало доста късно, а и не биваше да се разкарва с подобна важна документация по метрото и автобусите. Всичко се случва…
Турецки завари Меркулов пред телевизора, което само по себе си беше нещо необичайно, но вниманието, дори напрежението, с което следеше предаването, направо го смаяха. Костя не обичаше да гледа телевизия, предпочиташе да чете вестници, а през малкото си свободно време — академични издания за историята на Русия. Сега дори не погледна своя приятел, само му кимна и посочи фотьойла до себе си да седне.
— Какво толкова дават? — попита Турецки. — Някакъв криминален филм?
— Аха. Производство на киностудия „Александър Турецки“.
По новините излъчваха репортаж от борсата: млади мъже с разкопчани сака и кривнати на една страна вратовръзки се суетяха около компютрите, трескаво си разменяха книжа, подписваха ги, претичваха от група на група. От време на време на екрана се появяваше информационният пулт. Цифрите в графата „Норилски никел“ се въртяха като таксиметров брояч в бясно движеща се кола.
— Така мина денят в Московската фондова борса — обобщи дикторът, с което новинарската емисия приключи.
Меркулов щракна копчето.
— Отдавна не бях виждал подобно зрелище — призна той. — Знаеш ли колко се покачи курсът на норилските акции?
— Чух по радиото — сто и десет, сто и петнайсет пъти.
— Сто двайсет и четири пъти — поправи го Меркулов. — И като пряк резултат от това курсът на долара спрямо рублата падна с девет пункта. Поздравявам те. Истински спасител на Русия!
— Аха — кимна Турецки. — Че и паметник ще ми издигнат. На „Лубянка“, на мястото на Дзержински. Железният Шурик. А дечицата ще питат: мамо, защо тоя чичко целият е оакан от птичките? Не, благодаря. И без мен Русия си има предостатъчно спасители.
— Хайде, разказвай.
Както винаги, Меркулов слушаше внимателно, без да го прекъсва, но Турецки остана с впечатление, че подробностите около арестуването на Никитин и предаването му на американските власти не го интересуват особено.
— И за колко време, каза, че Дорофеев си е разрешил проблемите? — попита той, когато Турецки завърши разказа си.
— За час. Дори за по-малко. Постара се — нали трябваше да спасява собствената си кожа. Но така или иначе най-важното е свършено.
Костя поклати глава.
— Не, Саша. Боя се, че това не е най-важното. Далеч не е.
— А какво според теб е най-важното?
Меркулов почука с пръст по папката.
— Това тук. Е добре, остави да го прочета. Явно тая нощ няма да се спи. Ела при мен утре в девет. Кажи и на Грязнов да дойде. Имам предвид рижия полковник Грязнов, а не твоя млад червенокос приятел Денис.
— Защо сме ти притрябвали? — не разбра Турецки.