— Само не в Дома на журналистите — възрази Турецки. — Боя се, че там ще ми секне апетитът.
— Тогава в „Узбекистан“? — предложи Денис.
— Може — съгласи се Турецки. — Но нека да вземем с нас още един човек.
— Кого?
— Ще видиш. Ще ти бъде интересно да се запознаеш с него. Пък и трябва да му предадем едни документи.
Той извади от сейфа оригиналите на дневниците на сондажите и обяснителните записки на Смирнов.
Заедно се отправиха към кантората на Норилскснаб. По установен вече навик Турецки се спря пред масичката с вестниците. Най-отгоре лежеше вчерашният брой на „Заполярна правда“, дори още не бяха успели да го подшият в папката. На първа страница биеше на очи огромно заглавие, очевидно набрано с най-едрия шрифт, с който е разполагала печатницата: „Хора! Какво става?!“ Под него беше поместен със съкращения телексът на „Интерфакс“ за бума на Московската фондова борса.
Още щом видя Турецки да влиза в кабинета му, Николски скочи да го посрещне, като се усмихваше с всичките си трийсет и два метални зъба.
— Александър Борисович! Драги мой! Изгориха ми телефоните да звънят от Норилск: кой е този Б. Александров, откъде има тия документи? Защо сте се прикрили под псевдоним, а?
— Скромността краси руския журналист.
— Майната й на тая скромност! Вие дори не можете да си представите какво извършихте! В Норилск трябва паметник да ви издигнат!
— Не на мен — възрази Турецки. — Ако става дума за паметник, аз бих го издигнал на Гармаш. И на него да напишат: „На Тимофей Евсеевич Гармаш и всички неизвестни архивари“. Николски се позамисли и одобри:
— Да, би станал чудесен паметник. Може би най-хубавият в света.
— Често ли пътуват ваши хора до Норилск? — попита Турецки.
— Фактически всеки ден.
Турецки му подаде дневниците на сондажите и обяснителните записки на Смирнов.
— Нека ги предадат в архива на норилската експедиция. Искахме да ги изпратим по пощата, но сега тя не е много сигурна. А това е особено важна документация.
— Още днес ще ги изпратя. Или утре — с първия човек.
— А сега се запознайте с моя млад колега и приятел, директора на агенция „Глория“ Денис Грязнов, и елате да обядваме заедно в ресторант „Узбекистан“.
— С удоволствие — прие поканата Николски.
Почти три часа прекараха на масата в градината на ресторант „Узбекистан“, като отдадоха дължимото на чудесната кухня и слушаха интересните истории на Николски за Норилск — града, който той така страстно ненавиждаше и пак така страстно обичаше. Когато напуснаха гостоприемния „Узбекистан“, вече се мръкваше. Изпратиха Николски до дома му, а после още почти цял час се разхождаха по „Тверска“.
— Не ми се прибира — призна Денис. — В Барнаул имах една приятелка, артистка. Често пъти след поредното представление трупата се събираше в някоя гримьорна и седяха там по два-три часа. Изпращаха ме за пиене и говореха ли, говореха. Аз много се ядосвах, но веднъж тя ми каза: след хубаво представление никога не ни се прибира вкъщи, ще ни се да продължим усещането за празник. Нещо такова. Сега я разбирам.
Все пак беше време да се прибират. Вече се бяха сбогували и Денис тръгваше към метрото, но Турецки неочаквано му подвикна:
— Чакай! Нека да се върнем за минутка до „Глория“.
— Защо? — учуди се Денис.
— Трябва ми папката с делото за „Норилски никел“.
— Защо? — повтори Денис.
— Да я занеса на Дорофеев.
— Сега?
— Да.
— Чичо Саша, сигурен ли сте, че това е правилно решение?
— Цял ден се колебах, но сега вече съм сигурен.
Денис го погледна с недоверие, но не каза нищо.
От „Глория“ Турецки се обади в приемната на Дорофеев. Слушалката вдигна секретарят.
— Обажда се Турецки. Не си забравил името ми, синко, нали?… Кажи тогава на шефа си, че идвам при него.
Когато Турецки влезе в приемната с дебелата папка под мишница, секретарят тутакси стана от мястото си и отвори пред него вратата на кабинета:
— Заповядайте. Господин Дорофеев ви очаква.
Банкерът се понадигна от креслото, за да демонстрира благоразположение към Турецки, след което с гостоприемен жест го покани да седне.