— Значи го завършихте, а? Слава Богу. Поне ще си отспиш. Защото имаш такъв вид, сякаш цяла седмица си пренасял камъни.
Турецки й подаде плика с парите.
— Вземи. Мъжът ти се върна в пещерата с богата плячка.
Тя отвори плика и преброи парите.
— Сашка! Станахме богаташи!
— Няма да е за дълго — успокои я той. — А сега върви да спиш, Ириночка. Аз ще поседя още малко, да изпуша една-две цигари на спокойствие. Пък и вестниците да прегледам.
В дванайсет и половина донесе от хола телефона, плътно затвори вратата на кухнята и набра номера на охраната в Народната банка. Обади се Пономарьов.
— Аз съм, Турецки. Какво прави той?
— Чете.
— Ще се обадя по-късно.
— Обадете се, аз ще бъда тук…
В един и половина Турецки отново позвъни.
— Почти свърши — съобщи Пономарьов.
Турецки позамълча, след което решително каза:
— Ей сега ще дойда.
Във вестибюла си облече якето и когато излезе, внимателно превъртя ключа, за да не вдига шум. Първото такси, което спря, се съгласи за двайсет хиляди да го откара на „Садовое колцо“. Пред входа на Народната банка Турецки освободи таксито и натисна звънеца. Отвори му Пономарьов, мълчаливо го заведе в стаята на охраната и му посочи едно кресло да седне. Всички монитори бяха изгасени, с изключение на този на камерата за външно наблюдение и в кабинета на генералния директор. Турецки видя как Дорофеев затваря папката, обляга се назад в резбованото си кресло и затваря очи.
Турецки погледна часовника. Беше точно два часът.
— Часът на бика — отбеляза той. — На цифрата две в зодиака се намира знакът на „Телец“. Бикът. Ето защо два часът през нощта е часът на бика. Най-тежкият час. Часът за най-трудните решения.
И сякаш за да потвърди думите му, Дорофеев стана и отиде до библиотеката. Натисна нещо зад книгите и една от секциите се извъртя. Дорофеев отключи сейфа и известно време преглежда книжата в него. После извади някакъв тъмен предмет и без да затваря сейфа, се върна до писалището. Предметът се оказа кобур на пистолет.
— Бразилски „Роси“, личното му оръжие — шепнешком, сякаш Дорофеев можеше да ги чуе, поясни Пономарьов.
Дорофеев удобно се настани в креслото, извади пистолета от кобура и внимателно го огледа. После дръпна затвора и сложи пистолета върху папката с делото за концерна „Норилски никел“. Стана и изключи видеокамерата. Екранът на монитора угасна. Турецки скочи.
— Трябва да го спрем!
Пономарьов поклати глава.
— Не. Това си е негово решение… Идете си, Александър Борисович. Аз ще поостана. И ако нещо…
Той не се доизказа, но и нямаше нужда.
3.
На другата сутрин Ирина едва успя да го събуди.
— Търсят те от прокуратурата. Секретарката на главния прокурор каза, че той спешно те вика при себе си.
— Я ги прати всички по дяволите. Кажи, че съм в отпуска.
— Казах, но тя ми отговори, че със заповед отпуската ти е прекратена и незабавно трябва да се явиш при него.
Мърморейки ядосано, Турецки пъхна глава под силната струя студена вода, набързо се облече и тръгна към „Пушкинска“, като усещаше как всяка клетка от тялото болезнено му припомня за трупаната дни наред тежка умора, непобедена от краткия сън.
Щом влезе в приемната на главния прокурор, секретарката стана.
— В момента при него има съвещание. Но ме помоли веднага да му съобщя, когато дойдете. Почакайте, ей сега ще му кажа.
След секунди главният прокурор излезе в приемната. В ръцете си държеше някакъв документ на бланка от канцеларията на президента.
— Александър Борисович, от днес отпуската ви е прекратена — официално му съобщи той. — Възложиха ми да ви уведомя, че вашата докладна записка до президента на Русия и до секретаря на Съвета за сигурност е разгледана от съответните инстанции и по нея е взето положително решение.
— Което ще рече? — попита Турецки.
— Вашите предложения са одобрени. Във връзка с това още днес ще трябва да заминете за Мюнхен, а оттам — за Гармиш-Партенкирхен. Командировъчното и всички документи за пътуването ви в чужбина са готови. Ето ви и официалната заповед.
Той му връчи заповедта и се върна в кабинета си.