Турецки внимателно я прочете. Старши следователят от Главна прокуратура, старши юридическият съветник А. Б. Турецки се командироваше в Гармиш-Партенкирхен, Германия, за да вземе участие във втората сесия на международния симпозиум „Научнотехническият прогрес и жизнената среда на човека“.
— Самолетът ви излита след час и петдесет минути — предупреди го секретарката. — Ето ви документите и парите. Разпишете се тук. Побързайте.
Лесно беше да се каже. Турецки се обади в „Глория“. За щастие Денис беше в кабинета си.
— Спасявай ме, Денис — помоли го той. — Обаждам ти се от прокуратурата. След час и петдесет минути излита самолета от Шереметиево-2, а преди това трябва да прескоча до къщи за багажа.
— Ще успеем, чичо Саша! След три минути съм при вас, чакайте ме пред входа.
И наистина, Турецки тъкмо слезе по стълбището и отвори вратата, когато Денис се появи светкавично и закова пред него. Но сега не беше със своя фиат, а с чисто нова червена лада. Започна се истинско надбягване с времето. Турецки нахвърля в куфара най-необходимите вещи и дрехи за официални случаи, надраска на Ирина бележка, че заминава, и помоли Денис после да й обясни по-подробно. След един час те бяха на Шереметиево-2, по радиоуредбата вече викаха пътниците за полета до Мюнхен.
Денис откара ладата на платения паркинг, взе квитанцията и я даде на Турецки заедно с документите на колата и ключовете.
— За какво ми са? — не разбра Турецки.
— Колата е ваша — обясни Денис. — Вие загубихте жигулата докато работехте за нашата агенция. Сметнахме за свой дълг да ви компенсираме понесената загуба. Всичко е наред, чичо Саша! От това дело спечелихме добри пари, благодарение на него получихме още две големи поръчки. Така че ако имате време и желание да припечелвате по нещо допълнително… — Той се сепна: — Време е, чичо Саша! Бързо!
Едва в залата за митнически контрол Турецки се усети:
— Денис, купи ми вестници!
— Какви?
— Няма значение. Днешни! Но по-бързо!
Денис успя да накупи цял куп вестници и му ги прати по един митничар.
— Добър път! — помаха му той с ръка.
Веднага щом самолетът на Луфтханза се издигна във въздуха, Турецки започна внимателно да преглежда вестниците. Отначало разлисти „Московски комсомолец“:
„Собственик на верига барове убит със снайпер в Москва…“
„Властите няма да допуснат грипна епидемия…“
„Четири месеца въоръжен дезертьор кръстосва краймосковските села…“
„Труд“:
„Неизвестни в Чечня отвличат настоятеля на църквата…“
„Евгений Примаков: «Икономическите санкции не бива да ни плашат…»«
»«Сотби»: Под ударите на чукчето си отиват руски шедьоври…“
„Независимая газета“:
„Елцин предложи на Лукашенко фактическо обединение на Русия и Беларус…“
„Нефтът е винаги политика…“
И нито дума за самоубийството на генералния директор на една от най-големите банки в Русия!
„Мегаполис-експрес“:
„Самоубиец получи заплатата си на кулокран…“
„Екстрасенската Елена умъртвена с ритници…“
„Мир новостей“:
„Производители на алкохол-менте…“
„Спешно снабдяват журналистите с оръжие…“
„Комерсант дейли“:
„Външнотърговският оборот на Русия нараства…“
„Приоритет в търговията са недвижимите имоти…“
„Правда“ — нито дума за самоубийството на банкера.
„Днес“ — нито дума.
„Нова Русия“ — също.
Но какво означаваше това?!
И неочаквано в колоната за правителствените вести на „Нова Русия“ Турецки съгледа кратка бележка и когато я прочете, просто не повярва на очите си.
Пак я прочете.
И пак.
В нея пишеше:
„Ново назначение в министерския кабинет на РФ. По наши сведения вече е издаден указ за назначаването на поста първи вицепремиер на един от най-големите финансисти на Русия, бившия генерален директор на Народната банка господин И. Н. Дорофеев. Ресорът на новия вицепремиер са икономическите въпроси.“
А от сърцето му се надигна вопъл към Всевишния: „Господи! Докога ще търпим всичко това?!“