— Не намерихте парченцата в кошчето — подсказа Турецки.
— Да — потвърди банкерът. — Пазачът ми каза, че след като съм си отишъл, в кабинета ми е влизал само Пономарьов, началникът на отдела за охрана.
— Ясно — проговори Денис. — Не го ли попитахте лично защо е влизал?
— Не. Реших да се обърна за съдействие към професионалисти. Към вас. И както изглежда, не съм сбъркал.
— Защо не го направихте веднага, а чакахте цели пет дни?
— Искаше ми се да видя каква информация за Никитин ще ми достави Пономарьов.
— И така, какво следва от всичко казано дотук: вие искате от нас две неща — да проучим детайлно новия ви партньор и да изясним за кого от конкурентите ви работи Пономарьов. Кои са ваши конкуренти?
Банкерът беше крайно лаконичен:
— Всички останали банки.
— Е добре, приемаме да работим за вас. Знаете какви са нашите условия, те са еднакви във всички агенции: един процент от сумата на договора, плюс разходите за изпълнението на задачата. Петдесет процента се дават в аванс, а останалите петдесет — след приключването на работата. Ще подготвя договора и утре ще ви го изпратя за подпис.
Хич не е зле, помисли си Турецки. Един процент от сто двайсет и четири милиона прави милион и четвърт в зелено! Виж ти, браво, „Глория“! Ясно е откъде са се взели всички тези компютри и специални техники.
— Споразумяхме се. — Дорофеев стана.
— Момент — спря го Денис. — Какво впечатление ви направи господин Никитин?
— Добро. Представителен мъж, буди уважение. Невъзмутим. Изглежда по-млад от своите петдесет години, но е съвсем побелял.
— Побелял ли? — неочаквано се заинтригува Грязнов-старши, който вече бе започнал нетърпеливо да поглежда часовника си.
— Да — потвърди банкерът. — Като Клинтън. Или като нашия президент. Бяла коса, загоряло лице, сиви очи — това прави външността му доста ефектна. Можете да се уверите сами, нашите хора му направиха няколко снимки. Тайно, разбира се.
Дорофеев сложи на масата три снимки голям формат: Никитин се качва в колата, вътре във форда, на някаква московска улица.
— Вашите хора са го следили? — попита Турецки.
— Да, но не са засекли никакви контакти. А вчера са го изгубили, не е пренощувал в „Космос“, макар че апартаментът му не е освободен. Ако нямате повече въпроси към мен, аз ще тръгвам.
Денис стана да го изпрати, а Турецки и Грязнов се заеха да разглеждат снимките.
— Е, как мина? — попита Денис, когато се върна.
— Професионално — одобри Турецки.
— Моята школа! — не без самодоволство вмъкна полковник Грязнов.
— И така, чичо Саша, заемате ли се със случая? Моите хора са на заплата плюс премиални, а на вас ще даваме по сто долара.
— На месец? — попита Турецки.
— На ден.
— Май за първи път досега ми предлагат случай, в който няма трупове. Дори ми изглежда странно: такива луди пари — сто милиона в зелено — и да няма нито един труп.
— Май вече има — възрази Грязнов-старши. — Дори може би не само един. Преди пет дни наши служители са следили със скрита камера един тип на Шереметиево-2. Джебчия по прякор Очиларя. Гледах записа. На него е засечена среща между Очиларя и този белокос мъж. Уж джебчията случайно се е блъснал в него. Но Никитин е заявил на милиционера, че не му е изчезнало нищо. Та сега ми хрумва, че може би Очиларя не е имал за цел да пребърка джобовете му, а тъкмо обратното.
— Какво искаш да кажеш? — не разбра Турецки.
— Ами помисли. Спомни си, че Никитин е написал в бележника „подслушват ни“, а не „кабинетът се подслушва“. Има ли разлика?
— Има. Макар и малка.
— Голяма. За онзи, който е наясно.
— „Кабинетът се подслушва.“ „Подслушват ни“… Значи предполагаш, че Очиларя му е лепнал бръмбарче? И Никитин го е намерил?
— „Подслушват ни“ — повтори Слава Грязнов.
— Как?
— Добър въпрос.
— Слава, Костя Меркулов казва за мен, че бълвам невероятни хипотези като автомат за понички, но сега ти ме задмина.