Турецки затвори списанието. Не му се четеше. Тия мръсни изнудвачи го бяха вбесили.
Автобусът спря до тротоара пред входа на залата за заминаващи с десетминутно закъснение. Шофьорите на такситата зарязаха волгите пред знака „Спирането забранено“, наобиколиха кабината, измъкнаха отвътре водача и го сграбчиха за яката. Той взе разпалено да се оправдава, като сочеше към Турецки. Сподирян от злобните погледи на мъжете, той влезе в сградата на аерогарата.
И така, вече може да започва. Откъде? От началото, от най-важното или от края? Но Турецки изобщо нямаше представа кое е най-важното в този загадъчен случай, тъмен и непрогледен като обгърнато от гъста мъгла тресавище през нощта. А пък краят съвсем се губеше. Ето защо се наложи да започне от началото.
И така, аз съм Игор Константинович Никитин, Хари К. Никитин, бивш политзатворник, а понастоящем преуспяващ бизнесмен, след двайсет години емиграция се завръщам в родината си. Ето, излизам на площадката пред входа, тук-там обсипана с фасове и кутийки от бира и кока-кола… Стоп. Щом като ще е от началото, значи трябва да започна от граничния контрол. Е, там няма какво толкова да се засича: проверяват ти паспорта, визите и удрят печата: Добре дошли, господин Никитин. Следва митническият контрол. Виж, тук можеше и да се поразтърси.
Турецки намери стаята на началник-смяната в митническата служба и показа служебната си карта от Главна прокуратура. Разбира се, това не беше много редно и доста приличаше на злоупотреба със служебното положение — той беше в отпуска и издирваше информация не за нуждите на прокуратурата, а за „Глория“. Но да си покаже удостоверението от „Нова Русия“ значеше да си навлече продължителни и най-вероятно безрезултатни обяснения с митничаря, а картата от „Глория“ изобщо нищо не би му помогнала. Още повече че във варианта, който сам бе избрал, „Глория“ фигурираше като обикновена информационна агенция, а той — като неин консултант. В края на краищата правилата съществуват, за да се нарушават, а наличието на труп в това дело — на Очиларя — не изключваше вероятността получената информация да послужи и на Главна прокуратура. С този половинчат аргумент Турецки приспа неспокойната си съвест.
Придружен от началник-смяната, той влезе в залата за митнически контрол и вторият дежурен, на когото показаха цветната снимка на Никитин, уверено заяви:
— Да, помня този господин. Беше най-обикновено руско име…
— Никитин? — подсказа Турецки.
— Точно така, Никитин. Дори си спомням, че по радиоуредбата обявиха: „Умолява се господин Никитин да дойде на гишето за информация.“
— Вие ли проверихте багажа му?
— Да. Всичко беше наред. Пари, златен часовник, пръстен — всичко бе декларирано. А багажът се състоеше от един голям черен куфар. Вътре имаше бельо, ризи. И дипломатическо куфарче. Преносим компютър, диктофон. Все обичайни неща. Само едно привлече вниманието ми: черна пластмасова кутия, голяма колкото два пакета цигари, с някакви копчета, лампичка и емблема на „Сони“. Попитах го какво е и той обясни, че е детектор за откриване на подслушвателни устройства.
— Така ли? — заинтригувано възкликна Турецки.
— Да. Дори ме попита дали не е забранен за внос в Русия. Е, аз му казах, че в заповедите не пише нищо. А което не е забранено, значи е разрешено. Подхвърлих, че се е оборудвал много добре.
— А той?
— Нищо. Подсмихна се и каза: „Знам къде отивам.“ Фактически това беше всичко.
— Щом като са го викали по радиоуредбата, значи някой го е посрещнал?
— Това вече не мога да ви кажа. Не знам. Попитайте Вера, дежурната на информацията. Същия ден и тя беше на смяна. Може би си спомня.
Дежурната на гишето за информация действително си спомни. Още щом Турецки й показа снимката на Никитин, тя тутакси потвърди:
— Да, той е. Такъв един представителен, интересен мъж. Същински полковник.
— Защо пък полковник? — изненада се Турецки.
— Ами просто така. Нали в една песен Пугачова пее: „Ах, какъв мъж беше, същински полковник.“
— И какво още се пее в тая песен?
— Нима не сте я чували?! — смаяно възкликна Вера. — Никога ли не слушате радио? Телевизия поне не гледате ли?
— От време на време. Последните новини.
— Странен човек. Ако не бяхте ми показали служебната си карта, щях да реша, че сте шпионин. При вас, в Главна прокуратура, всички ли сте такива?