— Вера, вие сте пълна с изненади. Защо решихте, че може да съм шпионин, а?
— Как защо?! Да живееш в Русия и да не знаеш песните на Алла Пугачова!
— Е, грешката е моя — принуден бе да се съгласи Турецки. — В разузнаваческата школа, където ме подготвяха за акцията в Русия, не са взели предвид това обстоятелство.
— Къде е тая школа?
— В Гармиш-Партенкирхен. На сто километра от Мюнхен, в Алпите. Много красиво градче, зимен курорт.
— Не, все пак не приличате на шпионин — заключи девойката след кратък размисъл.
— И защо?
— Защо, защо! Обичате да бъбрите през работно време, ето защо!
— Предавам се — вдигна ръце Турецки. — Последен въпрос. Помните ли кой поръча съобщението? Мъж, жена?
— Младеж. Един такъв… ами никакъв.
— Не е полковник, а?
— Ами, къде ти! Русоляв, с очила и с някаква раздърпана фланелка.
— Какви очила? Слънчеви? С рогови рамки?
— Не, обикновени. С кръгли стъкла, като на старец.
Турецки й показа черно-бялата снимка, извадена по негова молба в МУР от лентата, която предишния ден бе изгледал внимателно няколко пъти. На снимката беше джебчията с прякор Очиларя.
— Този ли?
Вера взе снимката и уверено каза:
— Да. Но после не дойде на гишето. Не знам защо…
А аз, струва ми се, знам, помисли си Турецки. Ако предположенията на Слава Грязнов се окажеха верни, а най-вероятно точно това щеше да стане, Очиларя изобщо не бе имал намерение да се среща с Никитин. Искал е само да го види как изглежда. Следователно е знаел само името му… Да караме нататък…
Откри агента на фирма „Ръст“, който не му каза нищо ново: клиентът наел форд и предплатил за един месец, на вратата се сблъскал с един закъснял пътник.
Инспекторът от ДАИ бил помолен от оперативния служител от МУР да спре форда на излизане и той го спрял.
Служителят от МУР, старши лейтенант Михаил Володин, потвърди:
— Видях как Очиларя нарочно връхлетя върху белокосия. Затова попитах мъжа дали не му е изчезнало нещо. Той два пъти провери джобовете си и отговори отрицателно. Заинтересува се защо питам. Обясних му, че Очиларя е опитен джебчия и ние го следим със скрита камера, така че ако му е откраднал нещо, ще можем да го арестуваме, тъй да се каже, на местопрестъплението.
— Как реагира на това белокосият? — продължи Турецки. — Учуди се, възмути се, намръщи се?
— Ами никак — отговори Володин. — Само се позамисли. После каза: „Желая ви успех.“ И замина…
— Колко време продължи проследяването на Очиларя?
— Още близо час и половина. Нямаше други изпълнения. Размотаваше се из залите, говореше си с познати. Срещна се с един от химкинските рекетьори, викат му Бицепса, събира пари от сергиджиите, проститутките, шофьорите на таксита, тук всички плащат на химкинската групировка. Та двамата влязоха в служебната тоалетна, след пет минути излязоха. Очиларя отиде в ресторанта да вечеря. Ние прекратихме наблюдението, защото знаем, че когато ходи на ресторант, после никога не работи.
— Очиларя си е тръгнал от Шереметиево в два през нощта. Какво е правил дотогава?
— Играл е на карти в стаята на персонала. Покер, с приятелите си. Играл е на едро, макар че обикновено не се изхвърля. Взели са му, кажи-речи, цяла хилядарка. Петстотин долара е платил веднага, а с другите увиснал, обещал да ги донесе на сутринта.
— Откъде знаете всичко това?
— От сигурни източници…
Обикновено в хода на разследването Турецки се отегчаваше от непрестанните разпити на свидетелите, обвиняемите и потърпевшите, безкрайните скучни протоколи, които трябваше да бъдат подписани на всяка страница и най-накрая под досадната формулировка: „Показанията ми са записани точно и са прочетени от мен.“ И всичко това ставаше доказателствен материал за пред съда. А сега, освободен от това формално задължение, той се чувстваше някак неловко, сякаш беше полугол. Привичната работа без тази дразнеща бюрократичност му изглеждаше някак безплътна, мимолетна.
Все пак вече се очертаваше някаква следа.
И така, какво бе разбрал досега?
Ето аз, Хари К. Никитин, пристигам в Москва. Освен всичко друго в дипломатическото си куфарче нося японски детектор за откриване на бръмбари. „Добре сте се оборудвали, мистър Никитин.“ — „Знаех къде отивам.“ Защо съм отговорил така? Знаел съм, че в Москва ще ме следят. Или поне, че има вероятност да ме следят. Ами ако бях тръгнал за Лондон или Париж? Щях ли да си взема детектор? Сигурно не. А може би все пак — да. По-скоро да. Защото разполагам с информация, която струва милиарди долари. Не милиони, а милиарди! И всяко изтичане ще я обезцени минимум сто пъти.