Какво имаме по-нататък… Извикват ме на информацията, но никой не идва на срещата. Това буди ли подозрения у мен? Едва ли. Възможно е Дорофеев да е пратил някой заплес да ме посрещне. Макар че няма представа с кой полет ще пристигна. Но деня на пристигането знае, а от Франкфурт на Майн за Москва има само един полет на денонощие.
Случайно сблъскване при изхода. Въпрос на цивилен служител от криминалната милиция дали нещо не ми е изчезнало. Всичко си е в мен. „Защо, какво има?“ — „Очилатият мъж е джебчия.“ Замислям се. После казвам: „Желая ви успех.“ И заминавам с колата. А след един час в кабинета на Дорофеев пиша: „Подслушват ни.“ Какво съм правил през този един час? Очевидно съм открил бръмбара. Как? Взел съм детектора и съм се проверил с него от главата до петите. А и колата. И май след всичко случило се не бих пропуснал да го направя незабавно…
Турецки отиде при инспектора от ДАИ, който се разхождаше в долната част на пандуса пред входа на аерогарата.
— Инспекторе, искам да ви попитам още нещо за онзи син форд с белокосия мъж, който сте спрели по молба на служителя на МУР. Забелязахте ли го да спира пак след това?
— Да, спря. Ей там, при хотела на Аерофлот.
— И как така го видяхте?
— Стана съвсем случайно… Помислих си, че тия баровци живот си живеят — фордът е взет под наем, а това удоволствие струва по двеста долара на денонощие. И се загледах след него. Точно тогава той спря, тук е високо и се вижда добре.
— Какво направи водачът?
— Нищо особено. Слезе от колата и си свали сакото. После отвори багажника и извади нещо от куфара. Помислих си: иска да се преоблече, горещо му е. Но изглежда се отказа: пак си сложи сакото, затвори багажника и си замина.
Значи така: свалям сакото, включвам детектора и откривам бръмбара. Но не го изхвърлям, за да не предупредя онези, които са ми го лепнали. Разумно. А вместо това написвам в бележника на Дорофеев: „Подслушват ни“. Все пак трябва да се отърва от бръмбара, при това под някакъв благовиден предлог. Как? Да, точно така: на излизане от паркинга на хотела забърсвам с рамо някоя кола, после извиквам камериерката и й давам сакото за химическо чистене. Казвам на Дорофеев: „Сега вече можем спокойно да поговорим.“ Това е. Интересно дали химикалът, горещата пара, ютията — или другото, с което обработват тъканите в химическото чистене — могат да повредят бръмбара.
Турецки бръкна в джоба, напипа телефонния жетон, влезе в близката кабина и набра номера на „Глория“. Денис беше в офиса си.
— Разполагаш ли с детектор за подслушвателни устройства?
— Обиждате ме, чичо Саша.
— Изпрати някого в „Космос“… Всъщност Никитин появи ли се?
— Не. Предплатил е за едномесечен престой в хотела и е предупредил, че ще замине за няколко дни.
— Проверихте ли апартамента му?
— Да. Чисто е. Сложихме наш бръмбар.
— Махнете го. В куфарчето си носи детектор „Сони“. Ще го намери.
— Сигурен ли сте?
— Да.
— Тогава ще измислим нещо друго, срещу което детекторът ще е безпомощен.
— А кабинета на Дорофеев?
— Открихме. Дори два.
— Чии са?
— Единият очевидно е на Пономарьов. Простичък, с радиус на действие половин километър. А вторият — в прекия телефон на Дорофеев — е доста сериозен. Може да подава сигнали в радиус от десет километра. Дори повече. Доста повече. Нямаме никаква представа кой може да го е сложил. Та какво искате да направим в „Космос“?
— Попитайте камериерката или дежурната служителка на етажа дали е върнато от химическо чистене сакото на Никитин. Ако е върнато — огледайте всеки подгъв, всеки шев. В случай, че не откриете нищо, попитайте в химическото чистене дали не са забелязали по сакото някаква карфица.
— Бръмбарчето, а? — досети се Денис.
— Да. Други новини?
— Засега няма. А вие, доколкото разбирам, имате цял куп.
— Е, не са чак толкова. След около час съм при тебе, ще ги обсъдим.
Когато излезе от кабината, Турецки веднага разбра, че май се бе изсилил с обещанието да се върне до час. Пред вратата стояха в полукръг четирима-петима шофьори на таксита, а най-отпред — нисък мускулест здравеняк с дебел златен ланец на врата. От колана на дънките му стърчеше дръжката на пистолет „Макаров“.