Значи това е Бицепса, сети се Турецки.
— Абе, приятел, разправят, че си бил голям спец по дизелите, а?
— Това е най-хубавият комплимент, който някога съм чувал — любезно отговори Турецки и метна нагоре списанието, което държеше в ръцете си.
Шофьорите и Бицепса изненадано вдигнаха глави. Тази секунда бе достатъчна на Турецки да измъкне пистолета от колана на бандита, да свали предпазителя и да опре дулото в корема му.
Отвореният „Комерсант“ шляпна върху прашния асфалт. Хубаво списание. Съдържателно. Полезно във всяко отношение.
— Какво правиш бе?! — стъписано попита Бицепса.
— А си мръднал, а съм ти направил дупка на пъпа — предупреди го Турецки. — И се усмихвай, защото хората ще си помислят, че нещо не сме се спогодили. — Последва собствения си съвет и се ухили на втрещените шофьори на таксита: — Махайте се. А ти — кимна на един — докарай тук каруцата си. — Забелязал, че се колебае, Турецки добави: — Бицепс, я го помоли ти, че мен нещо не ме слуша.
— Давай — дрезгаво заповяда Бицепса.
— Какво ти е на гласа? Да не си настинал нещо? — попита Саша. — Май се наливаш твърде много със студена бира, а? В тая жега ледената бира си е сигурна простуда, знам от опит. Я се обърни! Качи се в колата, на предната седалка. Спокойно и бавно, без излишни движения. Аз ще седна отзад. Точно така, браво на тебе. — Затвори вратата и заповяда на шофьора: — Карай!
— Къде?
— В Москва.
На излизане от пандуса Турецки приветливо помаха на катаджията.
— Ей, къде отиваме? — обади се Бицепса, който вече се беше посъвзел.
— Свикнал съм да ми говорят на „вие“ — отбеляза Турецки. — Повтори въпроса си, но ще започнеш така: „Кажете, ако обичате…“ Е?
— Къде отиваме? — повтори Бицепса.
— А по-нататък?
— Ми… таковата… кажете, ако обичате.
— Грехота е човек да не отговори на такъв учтив въпрос. Където трябва, там отиваме.
— Ама ти какво?…
— „Вие.“
— Вие — да не сте нещо болен?
— Чудесно звучи — одобри Турецки. — Точно така, болен. Изваден съм направо от хладилника. Като твоята биричка. Спри! — заповяда той на шофьора, волгата бе стигнала до мястото, където камазът връхлетял върху ладата на Очиларя. Смачканата кола отдавна бе откарана, но по асфалта бяха останали пръснати парченца от предното стъкло и ръждиви петна кръв. — А сега иди да се поразходиш, ние с Бицепса имаме нещо да си поприказваме. Но не се отдалечавай много, скоро ще продължим.
Шофьорът слезе.
— Познато ли ти е това място, Бицепс?
— Що да ми е познато?
— Преди седем дни в два часа през нощта на това място Гъсока е убил Очиларя с един камион.
— И какво общо имам аз? Ти… вие… не знаете ли кой съм аз?
— Явно ти не знаеш кой съм аз — поправи го Турецки. — И може би никога няма да узнаеш. Колко долара даде на Очиларя оная вечер в служебната тоалетна?
— Не познавам никакъв Очилар.
— Дай да се разберем, Бицепс… Впрочем как ти е името? Защото е някак неудобно да те наричам все по прякор.
— Добре де, Иван.
— Хайде да се разберем, Ваня. Или ти ще задоволиш любопитството ми и заедно ще продължим към Москва, или аз ще си тръгна оттук сам. А ти вече на никъде няма да можеш да отидеш. Не, остава ти всъщност последния път — към гробищата.
— Я се скрий, не се връзвам лесно. Няма да ме убиеш. Шофьорът е свидетел. Пък и нали онова ченге ни видя, като тръгвахме от аерогарата, нали ти сам… вие му помахахте.
— Прав си. Но инспекторът видя как ти ме откарваш с колата, а не аз — теб, загряваш ли? А другият… Разбираш ли, похитителите — ти и шофьорът, сте допуснали грешка, аз съм успял да ти отнема пистолета, а после съм бил принуден да ви застрелям и двамата. При самоотбрана.
— Да бе, нали останалите видяха как ми взе пистолета.
— И смяташ, че веднага ще изтичат да съобщят в милицията? А сега отговори бързо: колко долара предаде на Очиларя?
Бицепса мълчеше.
Турецки приближи пистолета до ухото му и стреля през отворения прозорец, след което тутакси опря дулото до носа му.
— Е?
— Петстотин.
— Кога трябваше да му предадеш останалите петстотин?