— Свали му часовника, сега няма да му трябва.
Онзи извърна лявата китка на Турецки, погледна часовника и изсумтя:
— Ами. „Слава“. Евтиния — след което побутна Турецки: — Тръгвай!
— Къде?
— Затваряй си устата! Където ти се каже — там.
Подбутнаха Турецки с дулата на автоматите към другия край на двора и го въведоха в блока през тежка масивна врата. От близката до асансьора врата започваше коридор с нисък таван, който завиваше при асансьорната шахта и свършваше със сляпа стена. Там на пода бе монтиран квадратен метален капак.
— Бронирана врата. До асансьора капак. Да не е вход към някакво подземие, а? — попита Турецки, докато чакаха да дойде асансьорът. — Оттам сигурно води в комуникационния или в канализационния колектор, нали? Резервен изход. Добре измислено.
— Млъквай! — сприхаво повтори онзи, който не хареса часовника му.
— Само отбелязвам, че е добре измислено. Но ако колекторът бъде блокиран, изходът ще се превърне в капан.
— Да му фрасна ли един? — обърна се сприхавият към своя партньор.
— Не е разрешено — мрачно отговори той.
Дойде асансьорът. Двамата придружители на Турецки се сбутаха в кабината заедно с него, а сприхавият натисна горния от двата бутона. Асансьорът беше най-обикновен, като във всички стари московски сгради, но така бързо полетя нагоре, че Турецки бе залепен за пода. След няколко секунди кабината спря.
— Виж ти, колко е скоростен! — не се сдържа да отбележи Саша, макар да съзнаваше, че може да си изпроси някой юмрук в лицето. — Ама също като в американските небостъргачи. Вече сме на деветия етаж, нали?
— Дай все пак да му фрасна един! — умолително възкликна сприхавият.
— Не е разрешено — повтори партньорът му.
Помещението, в което въведоха Турецки, с нищо не напомняше мрачната атмосфера в приземния етаж. Просторният, боядисан в светли тонове коридор, застлан със светлосив мокет, завършваше с двукрила стъклена врата, от която се излизаше към слънчев балкон. Встрани имаше друга врата, пак така двукрила и стъклена, но с матови фино гравирани стъкла, която очевидно водеше навътре в апартамента. Непосредствено до асансьора имаше трета врата с остъклен прозорец. Стаята на охраната, предположи Турецки.
Пред асансьора ги посрещна още един мъж в сива униформа и с „Калашников“:
— Изчакайте вътре. Ще ви кажа кога да влезете.
Пазачите вкараха Турецки в стаята на охраната, вътре имаше истински свързочен пулт и монитори за наблюдение.
— Какъв комфорт! — отбеляза той с възхищение. — Навсякъде видеокамери, като в Народната банка. Ако не са и повече. Изобщо всичко е под контрол — и вътре, и навън.
Сприхавият чак скръцна със зъби — така му се щеше да затвори устата на тоя досадник.
— Край, млъквам — успокои го Турецки.
Наложи се да чакат петнайсетина минути. По едно време покрай стъклото на вратата се мярнаха няколко глави, сведени така, сякаш мъжете влачат нещо тежко, после асансьорът изсвистя. След секунди третият пазач отвори вратата и посочи към коридора с дулото на автомата:
— Водете го!
Придружителите на Турецки пооправиха куртките си и наместиха ремъците на автоматите пред вратата с матови стъкла, изрисувани с палми. Единият открехна леко, надникна вътре и попита:
— Може ли? — и разтвори широко пред Турецки. Но преди да влезе, той потърка с подметка тъмното петно на мокета. Светлият кант на кожената му обувка се изцапа с кръв.
Прясна, още несъсирена кръв.
Помещението, в което го въведоха, беше огромно, над сто квадрата и със скосен таван. Големите прозорци в далечния край бяха в ската на покрива. В стената отляво имаше широк отвор, вероятно плъзгаща се врата, отвъд който се виждаше обляна от слънце тераса, засенена донякъде от синьо-бяла тента като улично кафене. Значи това не беше девети, а десети етаж. Покривът, помисли си Турецки, като продължаваше да се оглежда.
Видя още няколко врати, очевидно имаше и други стаи. И сигурно една от тези врати водеше към друг асансьор и стълбище към долните етажи на външнотърговско дружество „Възход“. Вдясно имаше камина с три фотьойла пред нея. По-нататък — запълнен с книги стелаж по цялата дължина на покритата с ламперия стена. В ъгъла до стелажа — скромно бюро. Обикновено кабинетно кресло. И в него — слаб, прегърбен кокалест мъж в светла риза с къси ръкави, с тъмна, леко прошарена коса, едро безизразно лице и малък белег на лявата буза. Всъщност лицето му беше по-скоро застинало, отколкото безизразно, защото мъжът се бе отнесъл с мислите си някъде много надалече. Това беше Бурбона.