На бюрото пред него лежеше разтворен портфейлът на Турецки и снимките на Никитин. На килима седяха с наострени уши и злобно блеснали очи два слаби мускулести черни добермана с нашийници, овесени с медали.
— Добре сте се устроили — отбеляза Турецки. — В Щатите на такива мансарди им викат пентхауси. А една от ония врати там навярно е още един изход към долните етажи?
Без да отговори, Бурбона с отсечен жест нареди на облечените в сиви униформи придружители да му свалят белезниците и да се оттеглят. Когато вратата се затвори след тях, той посочи креслото до бюрото:
— Заповядайте, Александър Борисович. Седнете.
— А вашите кученца няма ли да ме ухапят? — попита Турецки и разтри китките си.
— Те не хапят. Направо прегризват гърлото. При първото рязко движение — разсеяно обясни Бурбона, сякаш все така зает с мислите си.
— Ще се постарая да бъда плавен…
Мокро петно до писалището. Едва доловим, но все пак осезаем мирис на барут.
— Доколкото разбирам, Бицепса се е отправил на последното си пътуване — продължи Турецки, като се отпусна в креслото под изгарящите погледи на доберманите. — А не можеше ли да възложите това на някой друг? И на друго място?
— Даа, Бицепса… Изпълнително момче беше. Старателен. Но тъп… Не, не можеше. От възпитателни съображения.
— А между другото той не ви предаде дори под дулото на пистолета.
— Но ви доведе тук.
— Аз и бездруго щях да дойда. Може би не точно днес. Но така или иначе смятах да ви посетя.
Бурбона сякаш не го чуваше. Взе снимката на Никитин, доста дълго я разглежда, след което попита:
— Кой е тоя?
— Един мой познат. Вероятно и ваш. Геолог от ЮАР. Името му е Никитин.
Без да реагира на думите му, Бурбона остави снимките настрани, с разсеяно движение на мършавата си ръка измъкна от портфейла документите на Турецки и сякаш ги виждаше за пръв път, взе да ги разучава с интерес.
— Вестник „Нова Русия“. Нещатен сътрудник. Псевдоним Б. Александров… Чел съм ваши статии. Смислени са. Но езикът им е доста суховат… Главна прокуратура на Русия, старши следовател… Чух, че си имате неприятности?
— Че кой си няма?
— Информационна агенция „Глория“, консултант… Добре сте се заредили с тапии. Невъоръжен, но твърде опасен. Що за агенция е това?
— „Глория“ на латински означава слава — обясни Турецки. — „Sic transit gloria mundi“, което ще рече: „Така преминава световната слава.“ Това е агенция за прослава. Оди, кантати, епиталамии. Може би ще поръчате някоя серенада в чест на дамата на вашето сърце, а? Там работят най-добрите поети, музиканти и изпълнители.
— И какво правите вие там като консултант?
— Следя дали поетите слагат запетайки пред „но“, „че“ и „ако“. Съвсем са се разпасали без цензурата. Шегувам се, разбира се. Това е частна детективска агенция.
— Вие сте били голям веселяк, Александър Борисович — все така разсеяно отбеляза Бурбона.
— Във вашата забележка особено впечатление прави думата „били“. Да, старая се да бъда весел човек. А вие — не, така ли?
— Не.
— Между другото, някои сериозни учени смятат, че чувството за хумор е единственото, което отличава човека от животното.
— Грешат.
— И с какво според вас се различава човекът от животното?
— С нищо.
— Това вече е философия. Малко варварска наистина, от пещерния период.
— Не — възрази Бурбона. — Това е Макс Щирнер.
— Така ли? — искрено се смая Турецки. — Щирнер? По философия винаги съм имал високи бележки. Щирнер е от ранните последователи на Хегел, предтеча на Бакунин. „Аз съм критерий на истината.“ „Морал не съществува.“ „По-силният винаги е прав.“ Той ли?
— Да.
— Значи сте чели Щирнер? А самия Хегел? Или Бакунин, Ницше, Шпенглер?