— Опитах се. Бълвоч.
— Потресаващо. Човек, току-що убил някой, да казва, че Ницше е бълвоч. Всъщност сте прав. Разбира се, че за вас ще е бълвоч. В случая пасва само Щирнер. Кажете ми, Николай Иванович, откъде имате такива познания във философията? Доколкото знам, сте завършили само средно училище.
— Винаги съм обичал да чета. И сега обичам.
— Достоевски чели ли сте?
— Прекалено много разсъждения.
— Прав сте. Някаква си бабичка-лихварка, какво толкова има да му разсъждаваш… А в момента какво четете?
— Шести том на Балзак — отговори Бурбона с ударение на последната сричка. — Попадали ли сте на него?
— Не — каза Турецки. — Чел съм „Шагреновата кожа“, „Човешка комедия“. Но до шестия том още не съм стигнал.
— Жалко. Интересни неща са събрани в него.
Саша напрегнато се взря в лицето му. Подиграваше ли му се? Не, говореше съвсем сериозно, все така вглъбен в себе си.
— Добре — кимна Турецки. — За да приключа с философията, ще кажа, че в понятието човек аз влагам съвсем друг смисъл.
— Какъв?
— Човек е онзи, който не е животно.
— Вие сте били идеалист, а?
Турецки леко се ядоса:
— За десет минути вече за втори път намеквате, че съм труп. Защо тогава не извикате сивите си плъхове и не ме предадете в техни ръце? Или защо сам не ми теглите куршума? Какво държите в писалището си — браунинг със заглушител, или може би колт? Защо изобщо си правите труда да разговаряте с един труп, а?
— Нима вие не се боите от смъртта?
— Не — отговори Турецки. — Вярвам в ранните питагорейци, а не в Щирнер. Аз съм безсмъртен.
Бурбона се пресегна към стелажа и натисна някакъв бутон на таблото, разположено върху една от лавиците.
Дали пък не прекалих с приказките за безсмъртие, помисли си Турецки.
Но вместо облечените в сиво мъже с автомати от вратата в другия край на стаята се появи дългокрака блондинка с черна, прилепнала към тялото й рокля и бяла колосана престилка.
— Донеси ни нещо за пиене. Какво ще пиете, Александър Борисович?
— Бира. Но да не е много студена.
— И на мен бира. — Бурбона стана от креслото си. — Елате да излезем на чист въздух.
Турецки също се изправи, но доберманите предупредително заръмжаха.
— Тихо! — подвикна им Бурбона.
Саша мина след него през широките, ярко осветени от слънцето френски прозорци и ахна: обикновено откритите тераси на покрива имаха балюстради с цветя, а тази тук беше оградена с двуметрова стена, върху която бе опъната стоманена мрежа.
— Чудесна тераса! По-скоро прилича на двор за разходка в затвора! Носталгия, а? Да ви напомня за миналото?
— Никога няма да забравя затвора. А стената е просто за защита.
— От какво?
— Десант. Граната.
— Мрежата едва ли ще ви предпази от граната.
— Ще я отхвърли. Седнете.
Под синьо-бялата тента имаше няколко бели пластмасови масички и столове като в уличните кафенета. Доберманите дебнеха всяко движение на Турецки и чак когато той се отпусна в стола, легнаха в краката на господаря си.
— Ето за какво ми се щеше да поговоря с вас… Какво става напоследък, Александър Борисович? Не минава ден, без да убият някого, посред бял ден се водят престрелки, избухват палежи, залагат се взривове, вземат се за заложници деца, бременни жени. Откриват се обезобразени трупове, без очи, с изгаряния от ютия. Пред очите на майката разбиват главичката на бебето в стената. Безогледна диващина. Та това е същински ужас.
Блондинката се появи с поднос и постави пред тях високи чаши от чешки кристал с бели шапки от спадаща пяна. Турецки изпи бирата си на един дъх и с удоволствие запали цигара. Бурбона отпи само глътка и върна чашата на масата.
— Да, ужас — повтори той, когато блондинката си отиде. — И не само за порядъчните граждани, но и за нас, бандитите. А какво беше едно време! Появи ли се подобна безогледна твар, бандитът — признатият бандит, както казвате вие — ще го сложи на мястото му за секунди. Ще го навре в миша дупка. Защото всеки трябва да има право на свое място в живота, на защита и къшей хляб. Върху това почиваше и почива бандитският закон. Ако престъпникът е тъпо говедо, взема пистолета и убива. Но ако знае, че за деянието ще му се потърси отговорност, ще се позамисли малко. При нас всичко е строга дисциплина. А сега какво? Избиват бандитските босове. Другите, като виждат тая работа, заминават на Запад. И скоро няма да остане никой, който да смачка фасона на всички тия безогледни мутри, затъпели наркомани, които се разкарват нагоре-надолу с гранатомети в ръце, а в сърцето си нямат никакво разбиране за достойнство, капчица чест. И ако продължава така и занапред, какво ще стане? Бандитският ред ще рухне. Но ще повлече след себе си и вашия свят, всичко ще бъде погълнато от анархията. Нима властите не го разбират?