Бурбона се замисли. После попита:
— Искате ли още бира?
— Не, благодаря.
— Нещо друго?
Я виж ти! Турецки за секунди побесня от наглостта на този изрод, уверен в правото си да се разпорежда с чуждия живот. Но се въздържа.
— Вие сте длъжен да изпълните предсмъртното ми желание, нали? Добре тогава, отговорете ми кой ви поръча убийството на Очиларя?
— Никой.
— Значи сам сте решили? Защо?
— Разкриха го.
— Кой ви даде бръмбара, който Очиларя трябваше да пъхне на Никитин?
— Един човек.
— И вие не го познавате?
— Той ми предаде поздрави от мой приятел в Щатите.
— От Корееца? Но той лежи в затвора в Атланта.
— В Щатите имам много приятели.
— Откъде разбрахте, че Очиларя е разкрит?
— От бръмбара.
— Подслушвателните устройства с такъв радиус на действие изпращат импулсни сигнали. Дори да сте намерили честотата, нищо не бихте могли да дешифрирате. Значи сте лепнали на Никитин свой бръмбар? А какво направихте с другия?
— Бързо се ориентирате. Изхвърлих го.
— А на възложителя сте казали, че Очиларя се е издънил и се е наложило да го очистите?
— Да.
— Защо подменихте бръмбара?
— За да знам какво става.
— И защо ви трябваше да знаете?
Бурбона не отговори, стана и влезе в салона, като остави Турецки под надзора на доберманите. След малко се върна, сложи на масичката един касетофон и го включи:
— Господин Дорофеев? Обажда се Шпилер. Добро утро.
— Радвам се да ви чуя, господин Шпилер.
— Току-що при мен беше господин Никитин, американец. Утре излита за Москва. Помоли ме да ви се обадя и да ви предупредя за визитата му, което всъщност правя. Той има някакво сериозно предложение.
— Какво е то?
— Не го попитах. Иска да вложи във вашата банка сто двайсет и четири милиона долара. Тези пари вече постъпиха по негова сметка при нас. Преведени са от Чеиз Манхатън банк.
— Това наистина е сериозно предложение.
— Радвам се, че мога да ви препоръчам такъв солиден клиент. Ще намерите ли време да го приемете?
— Веднага щом пристигне в Москва…
Бурбона спря записа и обясни:
— Сто двайсет и четири милиона в зелено. Не можем да допуснем да ни подминават в такива сделки.
— Узнахте ли каква точно е сделката?
— Не.
— А какво стана с бръмбара?
Бурбона сложи друга касета и я пусна:
— Радвам се да се запозная с вас, господин Никитин. Директорът на франкфуртския филиал на Дойчебанк господин Шпилер ме предупреди за вашето пристигане. Посочи ми сумата, която възнамерявате да инвестирате в нашата промишленост, и каза, че тези пари вече са постъпили по ваша сметка в Дойчебанк. Доколкото разбрах, той ме е уведомил за всичко това по ваша молба.
— Точно така.
— Заповядайте, моля. Настанете се удобно. Ще пиете ли нещо?
— Не, благодаря. С кола съм.
— Може би кафе?
— Няма нужда, благодаря. Благодаря ви и задето изпратихте своите хора да ме посрещнат. Наистина, ние някак се разминахме.
— Никого не съм изпращал да ви посрещне. Непременно щях да изпратя, но не знаех с кой полет ще пристигнете.
— Ами тогава младият мъж, който е дал… Впрочем няма значение.
— И така, слушам ви. За бога, господин Никитин, моля да не пушите, ако това няма да ви затрудни особено. Не съм добре с гърлото и изобщо не понасям тютюневия дим. Както виждате, тук дори няма пепелници.
— Извинете, не знаех. Разбира се, че няма да пуша.
— И така…
Пауза.
Сигурно точно тук е написал: „Подслушват ни“, помисли си Турецки.
Когато разговорът на Дорофеев и Никитин завърши, Бурбона понечи да изключи касетата, но Турецки попита:
— А по-нататък какво става?
Бурбона сви рамене.
— Нищо особено — но не спря записа.
Очевидно бръмбарът се включваше само при звука на гласове, паузите между разговорите се отбелязваха с кратко щракане.
— С какво мога да ви услужа, господине? Стая ли искате?
— Да. По възможност апартамент. За един месец.
— Няма проблем. Паспортът ви, ако обичате.
— Имате ли охраняем паркинг? Бих искал да оставя колата си.