— Слезте долу. А междувременно аз ще оформя документите. Кажете, че сте от номер шестстотин трийсет и четвърти. За нашите клиенти паркингът е безплатен.
Щракане.
— Оттук, господине… А там е изходът. Най-добре през двора, по-близо е.
— Да ви оставя ли ключовете?
— Не-не. И заключете колата.
Щракане.
— Ей, човече, я погледни тая работа тук! Чуваш ли какво ти казвам? Купи я, евтино я давам. Само за двайсетачка, чиста аванта!
— Но това е тухла. Дори половинка.
— Тухла, ама каква — за подложка! Огнеупорна, счупване няма. А не се стискай де! Двайсетачка, какво й плащаш! Спасявай ме, братле!
— Парите ми са само в банкноти по петдесет хиляди рубли.
— Няма нищо. Ще ти върна. Дай петдесетарката, ей сега получаваш рестото…
— Първо стоката.
— Каква стока? Та това е тухла. Дори половинка.
— Нали я купих.
— А? А-а! На, вземи. Шегаджия. А рестото сега ти го…
Пауза. Шум от падащо тяло.
— Задръж си рестото…
Щракане.
— Това пък какво беше? — попита Турецки.
— Дребен мошеник, от местните. Вася Бика.
— И Никитин го е убил?
— Не. Но ще полежи един месец в болницата.
Ах ти, Хари Никитин! За втори път вече през този ден Турецки се изненадваше от действията на непознатия. Същински полковник!
— А по-нататък какво става?
— Нищо особено. Настанява се в хотела, дава си сакото на химическо чистене. — Бурбона изключи касетофона. — Изпълних ли желанието ви?
— Да, благодаря.
— Да тръгваме тогава.
— Просто така? Без свещеник? Без барабан?
— Затваряй си устата! Шегичките бяха дотук, шибано ченге!
— Така ли? — насмешливо попита Турецки. — По-добре да беше казал на сивите си плъхове да не играят карти, ами да си гледат мониторите.
Бурбона пребледня и сякаш стана друг човек. Къде се беше дянал почитателят на Щирнер и любителят на Балзак?! Изправи се заплашително, така изглеждаше още по-прегърбен, а в провисналите му като на горила ръце липсваше само дълга финска кама. Но преди да е успял да направи дори крачка към вратата, на терасата дотича пазачът, дежурещ при асансьора.
— Ченгета!
— Къде?
— Навсякъде! Специални части! Завардили са всички изходи!
— Колекторът също е блокиран — подсказа Турецки.
— Крият ли се? — попита Бурбона.
— Не! Най-нахално стоят! И чакат.
— Какво?
— Мен — отново се обади Турецки. — Ако след пет минути не сляза, ще ви атакуват. С теб е свършено, Бурбон.
— Аз съм чист!
— А Бицепса?
— Къде е Бицепса? Какъв Бицепс? Няма труп — няма дело.
— Но пазачите ти са тук.
— Че аз какво общо имам с тях? Охрана на дружеството. Аз тук съм само консултант.
— Е, при такива операции всичко се случва. Може случайно да те застрелят. Хората от спецчастите са млади, горещи глави. Схващаш ли ситуацията? Заповядай на плъховете си да изчезнат от пътя ми. Обуздай и помиярите си. Доскоро, Бурбон!
Без да се обръща, Турецки влезе в салона, прибра от писалището портфейла, снимките на Никитин и документите си и се отправи към асансьора по празния, мъртвешки стихнал коридор. Дворът също беше празен. Турецки мина през вратата на пропуска и се озова в здравата прегръдка на полковник Грязнов.
— Ех и ти, Саша! Бива си те! С тебе човек направо може да получи инфаркт! Целия МУР изправи на нокти. Как си?
— Добре. Само дето имам чувството, че съм се омацал в лайна до ушите.
Дотича Денис:
— Чичо Саша, когато онова говедо поиска да ви вземе часовника, направо щях да припадна. Край, мисля си, отиде връзката. Вие подавахте информация като същински Щирлиц. „Бронирана врата. Асансьор. Капак на пода. Колектор.“
Турецки свали от китката си металната каишка с часовник „Слава“ и я даде на Денис.
— Прибери си предавателчето.
Денис още не можеше да се успокои:
— А когато другият каза: „Ами. «Слава». Евтиния!“ Да знаеше само, че тази евтиния струва осем хиляди долара.
Към тях се приближи командирът на специалния отряд.
— Е какво, другарю полковник, отбой ли?
— Отбой. Връщайте се. Благодаря.
— Все пак да ги бяхме прибрали, а?