— Все някога ще ги приберем.
Баретите се пръснаха по колите. Ладите и бронирани джипове един след друг изчезваха в тунела към вътрешния двор, сподирени от погледите на служителите на външнотърговско дружество „Възход“, долепили лица към огледалните стъкла.
— Прибираш ли се? Или идваш с мен? — попита Грязнов-старши. — Наредил съм на моите хора да прегледат в компютъра всички произшествия през седмицата и да извадят ония, които имат някаква връзка с Норилск.
— Намериха ли нещо?
— Да.
— Непременно ще дойда, но по-късно — обеща Турецки. — А сега трябва да идем с Денис в Народната банка, при Дорофеев.
— Защо? — поинтересува се Денис.
— Да му дадем отчет. Нали е наш клиент. Трябва да го предупредим, че сделката му с Никитин е привлякла нездрав интерес от най-малко две страни.
— Едната е Бурбона. А другата?
— Онзи, който му е предал поздрави от Корееца и чийто бръмбар Бурбона е подменил със свой.
— Кой може да е това?
— Това е може би най-важният въпрос. Засега ще го наречем „мистър Хикс“.
— Е, добре, оправяйте се. — Грязнов-старши намести едрото си тяло върху седалката на служебния форд и замина. Турецки и Денис излязоха зад ъгъла, където той бе скрил малкия си фиат, в случай че се наложи да проникнат в сградата на „Възход“ и се започне престрелка.
— Моите момчета ходиха в „Космос“ — започна да разказва той, докато изкарваше колата на улица „Лесная“. — Разговаряха с камериерката. Тя решила да не дава сакото на химическо чистене, а да го изчетка сама, защото е било съвсем леко изцапано. Започнала да го чисти и се убола. Карфицата била бодната откъм опаката страна на ревера, точно при извивката. Изхвърлила я в боклука. Така че сега Бурбона ще слуша какво си говорят скитниците на някое сметище. Разбира се, ако булдозерите не са я затрупали надълбоко под боклуците… Но най-важното е, че намерихме форда на Никитин. На платения паркинг във Внуково…
— Случайно ли го открихте?
— Как случайно? Специално го търсихме. Направих си такава сметка: ако не е заминал с колата, а е тръгнал с влак или самолет — значи е оставил форда някъде. Обиколихме всички гари и летища. И го намерихме. Оставил го е преди два дни, в петнайсет и трийсет. Разбрахме го от копието на квитанцията. А в осемнайсет от Внуково излита самолет за Норилск. Полет хиляда двеста четиридесет и седми. Но сред пътниците нямаше Никитин.
— Сигурен ли си? — попита Турецки.
— Да. Момчетата на два пъти провериха списъка. Дори го преписаха за всеки случай. Няма нито един Никитин… Какво ще кажете?
Турецки не отговори. Като видя намръщеното му лице, Денис реши да не го пита повече, за да не му пречи да мисли. Но Турецки се бе сетил за нещо съвсем друго.
Зад прозорците на колата се нижеха многолюдни тротоари, редици от магазинчета, претъпкани с вносни дреболии, сергии с книги, вестници, плодове, цветя, тоалетна хартия, цигари и всевъзможни други стоки. Примамливо сияеха рекламите на ресторанти и барове, авторитетно проблясваха на слънцето с бронза и позлатата си фирмените табели на банки и големи търговски предприятия. В Москва цареше оживление, сякаш градът се бе пробудил от дългогодишен сън. По улиците й вече го нямаше онова мъртвило, което навремето изненадваше неприятно всеки чужденец. В сравнение с чистите тротоари на европейските градове, а дори и със затрупания с боклуци, задимен и прашен, но оживен по всяко време на денонощието Кайро, Москва изглеждаше направо жалка. Но както един архитект вижда зад пищната фасада конструкцията на сградата, така и Турецки долавяше зад уличното оживление зловещата сянка на Бурбона и приятелите му от престъпния свят.
Да, всичко бе изкупено, разграбено, поделено и подчинено, здраво свързано едно с друго от наглата корупция и престъпността. От най-дребния търговец, собственика на павилион за закуски, който плащаше рекет на Бицепса, до бившия и.д. главен прокурор на Русия, който сега гледаше света през решетките на Лефортово, дори до големия политик Станкевич, обявен за федерално издирване. И ако тези престъпни връзки, обхванали цялата конструкция на живота в нова Русия, изведнъж изчезнеха, може би наистина всичко щеше да рухне и да погребе под развалините си плахата надежда за по-хубави времена? Не, едва ли. Вероятно за секунда щеше да се поразклати, да изохка като човек, на когото вадят прогнил зъб, и животът щеше да продължи. Самотният саксофонист в подлеза ще престане да се озърта страхливо, банкерът ще захвърли в килера ненужната му вече бронирана жилетка.