Турецки се подсмихна: направо „Московски комсомолец“!
В края на коридора откри врата с табелка „Началник на Норилскснаб — Б. С. Николски“, почука, влезе и попита секретарката, която седеше зад един компютър и старателно бучкаше с пръст по клавиатурата:
— Тук ли е Борис Семьонович?
— Барух Соломонович. Борис Семьонович беше преди перестройката. Да, тук е.
— Аз съм от вестник „Нова Русия“. Попитайте го дали ще ми отдели десетина минути? Казвам се Турецки.
— Че попитайте го лично. Сигурно ще ви отдели. Той обича да говори с репортери.
— Може би все пак вие ще ме представите?
Тя сви рамене и натисна един бутон на интеркома.
— Дошъл е някакъв си Турецки от вестник „Нова Русия“. Ще го приемете ли?
— Нека влезе — чу се от апарата.
— Влизайте — каза секретарката. — Или искате и вратата да ви отворя?
Ама че мръсница, помисли си Турецки.
Зад бюрото в малкия кабинет седеше около шейсетгодишен пълен плешив мъж с червено, сякаш изгоряло от слънцето лице, облечен с бяла колосана риза със запретнати ръкави, вратовръзката висеше разхлабена. Сакото му бе преметнато на облегалката на креслото. На стената до вратата бяха монтирани клонести еленски рога, явно служещи за закачалка. На тях висеше черен къс кожух, под който бяха захвърлени високи кожени ботуши с козината навън. Турецки реши, че са приготвени за всеки случай за спешна командировка до Норилск. На другата стена бе окачена в рамка голяма цветна фотография, направена през зимата: част от широк булевард между огромни масивни сгради с колонади, балюстради от балкони и архитектурни орнаменти. На една от сградите светеха с кървав рубинен отблясък също така огромни, явно двуметрови букви „СЛАВА НА“, който завършваше на друга сграда през булеварда — „КПСС“.
— Това Норилск ли е? — поинтересува се Турецки.
— Да. Началото на града, до завода. Заповядайте, седнете.
— Прилича на Ленинград. Тоест Петербург.
— Строили са го ленинградски архитекти. В края на четиридесетте години. Тогава половината от кадрите на „Ленпроект“ са били командировани в Норилск. До петдесет и осма. Именно те проектираха малкия Ленинград. Не сте ли ходили в Норилск?
— Не ми се е случвало. Много ли съм загубил?
— По-рано бих ви казал точно това. Но сега дори не знам какво да ви отговоря.
— Защо?
— Казват, че на земята имало седем входа за ада. Ако има и осми, той е в Норилск. Перлата на Заполярието. Прокълнат от бога град.
— И защо? — повтори Турецки.
— Работих там четиридесет години. Той ми даде щастието, той ми го отне. Двайсет и пет години живяхме с жена ми в пълно разбирателство и обич. После я хвана рак. Норилск е най-северният град в целия свят и с най-висок процент на онкологични заболявания. На второ място е Запорожието. Имаше един Николай Николаевич Урванцев. Чували ли сте за него?
— Полярният изследовател?
— Да. Целия си живот посвети на Таймир. За последен път идва в Норилск малко преди да умре. Когато заминаваше, помоли да го откараме на аерогарата не с кола, а с дрезина — по железопътната линия. Аз ходих да го изпратя. Почти през целия път мълча, а по едно време каза: „За да се построи всичко това, трябваше да се хвърлят два милиарда човекочаса!“ Два милиарда! Това са четиридесет милиона човекоживота. Дори да са двойно по-малко, пак щяха да са повече от жертвите на Освиенцим и Бухенвалд, взети заедно. Та ето какъв е този град. Какво ви води при мен?
— Редакцията на „Нова Русия“ ми възложи да напиша обзорен материал за концерна „Норилски никел“ — започна Турецки, но нещо го възпря да продължи лъжата си. — Всъщност не е точно така. Норилск ме интересува по съвсем друга причина. Трябва да разбера какво става там в момента.
— Защо?
— Имам информация, че норилският завод е най-важната карта в голяма международна игра. Може би престъпна афера, но не съм сигурен. Именно това искам да си изясня.
— Значи не сте журналист. Така си и помислих.
— Аз съм следовател от Главна прокуратура. Но в момента работя за една детективска агенция. А от време на време сътруднича на „Нова Русия“. Да ви покажа ли документите си?
— Няма нужда. Вярвам ви. Старият евреин има набито око… Та значи какво става там ли? Дявол знае какво. Всичко тръгна наопаки с тая масова приватизация и пререгистрирането на завода като акционерно дружество, така и продължава към пълна съсипия. Всички са ни длъжници, и ние на всички дължим. А къде отива валутата за произведения никел? Никой не може да каже! Сега изведнъж се струпаха толкова проблеми, сякаш бръкнахме право в кутията на Пандора. Преди изборите ни подхвърляха по някоя пара, а като минаха — ядец, нищо. По месец и половина хората не получават заплати. А сега е точно сезонът на отпуските. Министерството на финансите казва, че парите са преведени. Красноярск вдига ръце: нищо не сме получили. Кой лъже и защо, а? В Мурманск взривиха ледоразбивача „Восток-5“. Ремонтът ще трае най-малко три месеца. Значи зареждането с хранителни продукти за зимата отива по дяволите.