— Защо? — попита Турецки.
— „Восток-5“ — един от трите работещи ледоразбивача — трябваше да прокара път на корабите с нашите товари по Северния морски път. А в града още отсега няма захар, брашно, водка.
— И какво пият хората?
— „Розов ликьор“. Измъкват резервите отпреди десет години. Ужасна гадост. След две бутилки само от миризмата на рози започва да ти се гади. Е, с водката е малко по-лесно — наехме два товарни самолета, ще я откараме по Енисей. Ами другото? Снабдителните бази са в Красноярск. А със самолети захарта ще ни излезе златна. На всичкото отгоре тук в Москва убиха Олег Кузнецов, председателя на стачния комитет на миньорите. Когато в Норилск разбраха за случилото се, хората направо полудяха. Ако бях от ония, дето си падат по световната конспирация, щях да кажа, че всичко това е работа на някои чужди спецслужби.
— А вие не допускате ли подобна възможност?
— Пълни глупости! Никакви врагове не са способни да ни струпат на главата толкова бели, колкото самите ние можем да си докараме с нашето руско нехайство и немарливост. Лесно е да се стовари на другите вината за всичко, много е удобно. А оттам остава само половин крачка до лова на вещици. И за Норилск отново ще тръгнат конвои по някой нов член петдесет и осми.
— Вие били ли сте в лагер?
— Опазил ме бог. Баща ми загина край Магадан, след като се върна от плен. Беше летец. Герой на Съветския съюз. Реабилитираха го посмъртно. Благодаря за доверието, другари, дано идете всички в ада… Ох, нещо се развълнувах. Дали да не ударим по една чашка?
— „Розов ликьор“?
— Не, с пиенето в Москва е по-лесно… — Николски извади от шкафчето на писалището си начената бутилка „Бял орел“ и две кристални чаши. Наля на Турецки и на себе си, кимна за наздраве и обърна водката в широко отворената си уста, пълна с метални коронки. Веднага си наля още.
— Благодаря, за мен стига толкова — спря го Турецки. — Трябва да свърша още някоя и друга работа.
— А аз с ваше разрешение… — Николски допи чашата и обърса с ръкав устните си. — Сигурно си мислите, че мутрата ми е такава червена от водчицата, а? Не, измръзнах още на младини, през януари петдесет и седма. В Норилск имаше черна виелица. Под минус трийсет градуса студ и вятър със скорост четиридесет и пет метра в секунда. Дванайсетбалов щорм по скалата на Бофорт. Три седмици бушува. Страшна работа. Обръщаше автобусите. А ние гасяхме пожари. Тогава ми окапа и перуката…
Турецки сложи пред него „Икономически вестник“ с материала „Странен търг“ и редакционната справка за Имангдинското находище.
— Хвърлете един поглед. Бих искал да ми кажете какво мислите по въпроса.
Николски внимателно прочете публикацията и с пренебрежение изпръхтя:
— Пълна глупост. Какво значи принципно нова технология и как може тя да се опази в тайна? От четиридесет години съм в цветната металургия, минах от помощник-майстор до заместник-главен инженер на завода. Новите технологии се създават с десетилетия. А ако наистина се работеше върху някакво революционно откритие, то за него щяха да знаят металурзите в целия свят. Тези разработки никога не са били засекретявани.
— С какво тогава може да се обясни интересът на този анонимен чуждестранен инвеститор към безперспективната Имангда?
— Е, не всичко с Имангда е чак толкова просто. Наистина проучванията там бяха прекратени след откриването на голямото находище в Талнах. Но що се отнася до безперспективността — това още не е изяснено. Теоретично там би трябвало да има руда. Богата жила. Както в Талнах, но с изход на повърхността. Някъде в началото на седемдесетте в Норилск работеше един млад геолог от Ленинград. Той доказваше, че Талнах и Имангда са едно рудно тяло. Настояваше сондажите да бъдат подновени, дори твърдеше, че бил намерил изхода на рудната жила. Проглуши ушите на всички, писа до ЦК, дори на самия Брежнев.