Пред тях все по-ясно се очертаваха градските квартали, проточили се като могъща каменна стена през равнината — сграда до сграда, тротоар до тротоар, огромен пристан в края на тундрата.
Крачещите един след друг младеж и девойка усещаха как ушите им заглъхват. Шумът на града, все още тих, неясен, постепенно изместваше привичните за тях звуци, единствените оглушително гръмки звуци в пустата тундра: тропота на плътната гума на ботушите по камъните и почвата, жвакането в мочурищата, хрущенето на замръзналия мъх. И това усещане за глухота, което отначало ги обезпокои и накара на няколко пъти да се огледат наоколо, много по-ясно им говореше, че наближават целта и пътят им свършва, отколкото различимите вече сенки на сградите и слънчевите ивици по улиците.
Беше ясен и студен септемврийски ден, зимата приближаваше. Улиците бяха оживени и многолюдни и излазите към тундрата изглеждаха някак празнично. Двамата минаха през просторния прелез, завършвайки широката дъга на своя маршрут, и всеки, който ги срещнеше, неволно поглеждаше в посоката, откъдето се бяха появили, сякаш за да открие началната точка на пътя им и така да разбере кои са, какво е белязало лицата им, от чиято изтощеност струеше нещо повече от обикновена умора.
Оттам, откъм североизток, към града прииждаха пронизващите ледени циклони, оттам пълзеше полярната нощ, замразяваше пътищата и прогонваше на юг последните кораби.
Сякаш тези двама души, които с отмерени крачки минаха по тротоара и хлътнаха през вратата на хотела, обърнал тежката си фасада към слънчевия многолюден булевард, бяха донесли със себе си острия мраз на близката зима.
Какви ли не хора бяха минавали оттук, през това уютно фоайе, отесняло от аспарагусите и високите китайски рози. С достойнството на салонни управители в някой парижки ресторант, с коректността на митничари и със завидна за социолозите проницателност тук всеки ден бързо и безпогрешно разпределяха по етажите на старата масивна сграда пътниците от двата редовни полета от Красноярск и Москва, и всички останали, включително и пристигналите с кораби през кратките месеци, когато това беше възможно: проектанти, монтажници, строители, заместник-министри и придружаващите ги лица, доставчици, учени, фоторепортери — най-различни по положение и по професия хора, обичайни гости за младите, бурно развиващи се градове. И за всеки, пристъпил към черния пластмасов плот на рецепцията, дежурният администратор намираше — в пълно съответствие с неговата значимост — място в апартамент, в самостоятелна стая, в стая за двама, трима, четирима, или в общежитието на шестия етаж.
Само веднъж една възрастна администраторка в спретнат костюм допусна грешка и взе облечения в тежък кожух доцент от Московския икономически университет за известен полярен изследовател, чието пристигане се очакваше всеки момент, и го настани в самостоятелна стая, макар че за доцента би било напълно достатъчно да го сложат в стая с две легла, дори без телефон. И сега в този хубав есенен ден същата администраторка вдигна глава от списанието на бюрото, когато чу тройното хлопване на дъбовите врати в преддверието, последвано от приближаващото се подрънкване на желязо в желязо, и видя двамата младежи, от които сякаш я лъхна мразовит студ.
Заявиха, че им трябва стая с баня. Трябвало им! Ама в такъв вид не се влиза в хотел! А и с открито оръжие е забранено да се разхождаш в града! Пък и…
При тези двамата всичко беше против правилата. Нямаха никакви командировъчни удостоверения. В паспорта на младия мъж имаше печат за адресна регистрация в едно от мъжките общежития в града — значи изобщо и дума не можеше да става за настаняване в хотел. И най-сетне — двамата бяха с различни фамилни имена.
Документът, който мъжът й представи със злорада ирония, както се стори на администраторката, беше нещо невъобразимо по своята наивна наглост.
На листа пореста зеленикава хартия, вероятно откъснат от някаква складова или счетоводна книга, беше написано на ръка, дори не на машина, с едър ясен почерк на човек, свикнал да работи с цифрови таблици и чертежи, следното:
С настоящото се удостоверява, че гр-нът Игор Константинович Никитин, инженер-геолог от Хидрогеохимическия отряд на Норилската комплексна геологопроучвателна експедиция, и гр-ката Олга Николаевна Новикова, студентка-стажант от Ленинградския държавен университет, на 23 април т.г. встъпиха в брак, за което в дневника за радиограми е направен съответният запис. Настоящото свидетелство, издадено от мен на основание параграф 26, част IV от „Инструкции за провеждането на геологопроучвателни работи в отдалечени и труднодостъпни райони“, подлежи при първа възможност да бъде подменено със съответстващия документ от Отдела за регистриране на актовете за гражданско състояние, а дотогава то се явява официален документ, потвърждаващ факта на сключен брак с всички произтичащи от това последици.