Малко над среден ръст, мършав, стегнат, с остри черти на загорялото си лице, с бяла, късо подстригана коса, подчертаваща загара му, в лек сив костюм със сребриста вратовръзка от „Карден“ или „Сен Лоран“, той приличаше на обичайния вече за международните линии на московското летище преуспяващ и уверен в себе си бизнесмен.
Невъзмутим, с хладно безразличие към суетата в залата за пристигащи, той търпеливо дочака закъснелия си, както почти винаги ставаше, багаж, свали от конвейерната лента обемист черен куфар със заоблени ъгли и колелца, тип „ракетоносител“, отвори го и след като се увери, че нищо не е откраднато, а това нерядко се случваше на Шереметиево, се отправи към гишетата за митнически контрол. Тук отново отвори куфара, вътре имаше още един костюм, тъмен, няколко ризи и сиво дипломатическо куфарче. В него бяха подредени купчинка документи на английски и немски, портативен компютър, диктофон, слушалки и черна плоска кутия с фирмената емблема на „Сони“. Представените от Никитин пет хиляди американски долара, кредитна карта „Виза“, а от ценните вещи — брачна халка с диаманти и швейцарски златен часовник „Мозер“, отговаряха на обявеното в митническата декларация. След като се увери в това, митничарят му върна документите.
— Всичко е наред. Успех в работата, господин Никитин.
— Благодаря. Бизнесът ми винаги е успешен.
След като се провря през тълпата посрещачи, Никитин се насочи с куфара към дългата редица остъклени кабини — бюра на агенции за коли под наем, но съобщението, прозвучало по високоговорителите в залата, го накара да промени намерението си.
„Умолява се господин Никитин, пристигнал с полета от Франкфурт, да дойде на гишето за информация.“
Там обаче никой не го чакаше.
— Съобщението бе поръчано преди десетина минути от някакъв млад мъж — обясни дежурната служителка. — Може би скоро ще дойде. Почакайте малко.
Никитин постоя четири-пет минути, оглеждаше се озадачено наоколо, след което отново подхвана куфара и се върна към бюрата за коли под наем. Трябваше му кола за около месец, чуждестранен модел, нова или почти нова, без шофьор, незабавно. Но и тук изгуби доста време. Московският представител на известната фирма „Коли под наем“ предлагаше само жигули и волги, в съседното бюро му обещаха чуждестранен модел, но едва за другата сутрин, само в третата агенция — „Ръст“ — успяха да изпълнят всичките му изисквания.
— Какво предпочитате: мерцедес, волво, форд-сиера, джип гранд чероки? — попита младият мъж, агент на фирмата.
— Май форд — след известно колебание каза Никитин. — Можете ли да ми го докарате веднага?
— Докато приключим с оформянето на документите, колата вече ще ви очаква. Моля, дайте ми паспорта и свидетелството за правоуправление. Как ще платите — в брой, с чек или с кредитна карта?
— Удобно ли е с „Виза“?
— Разбира се.
След четвърт час приключиха с всички формалности, агентът на „Ръст“ излезе иззад гишето, любезно пое куфара от ръцете на клиента и го изпрати до изхода. Никитин се насочи към чакащия го тъмносин форд-сиера, но някакъв русоляв млад мъж с очила и пътна чанта, който очевидно закъсняваше за полета си, се блъсна в него и едва не го събори на земята, сконфузи се и взе да се извинява, слагайки ръка ту на гърдите си, ту на рамото на Никитин.
— Няма проблеми, на всекиго се случва — прекъсна потока от извинения Никитин. Очиларкото още веднъж помоли за извинение и се втурна нататък, изчезвайки сред тълпата в залата.
— Ама че шемет! Трябваше да му плеснете един зад врата! Удари ли ви? — съчувствено попита агентът на „Ръст“ и прибра в багажника куфара му.
— Всичко е наред — махна с ръка Никитин.
После мълчаливо изслуша обясненията на шофьора, докарал колата, който му показа как се включва алармената система, но когато той понечи да му обясни за какво служат бутоните на таблото, го прекъсна:
— Познавам този модел.
Фордът потегли плавно и уверено, но петдесетина метра след като се спусна по пандуса3, на пътя му се изпречи катаджия и вдигна палка. Никитин отби и спря в края на платното, спусна стъклото и понечи да извади документите си.