— А на мен внушавал ли си ми нещо?
Тя махна ръката си от тила ми и аз почувствувах как пръстите й застинаха във въздуха.
— Само когато си ме молила. Когато те болеше зъбът. Спомняш ли си? И когато настояваше на Комсомолския площад да видиш жираф.
— А внушавал ли си ми да те обичам?
— Не говори глупости и си сложи ръката отново на тила ми. Така ми е по-удобно.
— Не ме ли лъжеш?
— Аз искам ти наистина да ме обичаш.
Тя сложи отново своята длан на тила ми и каза:
— Не ти вярвам.
Допихме бирата и оставихме бутилката на такова място, че да се вижда и човекът, който ги прибира, да я вземе. Разговаряхме за съвсем ненужни неща, дори за втория баща на Татяна, за хората, които минаваха покрай нас и ни поглеждаха. От парка излязохме вече по тъмно и трябваше дълго да чакаме на опашката за такси и когато изпратих Катрин до входа на блока, в който живееше, тя не пожела да ме целуне на сбогуване и ние не се уговорихме кога пак ще се видим.
Тръгнах към къщи пеш, беше ми тъжно и аз измислих вечен двигател, а после доказах, че той въпреки всичко няма да работи. Да се докаже това се оказа доста трудно и докато стигна на своята улица, аз почти забравих за Катрин. И в този момент разбрах, че когато се прибера в стаята си, ще звънне телефонът и Крогиус ще каже, че от нашата работа нищо няма да излезе. Не ми се искаше да заобикалям ивицата тревна площ и реших да прелетя през нея. Не беше много лесно да се лети, защото постоянно губех равновесие и точно затова не се осмелих да прелетя на четвъртия етаж в стаята си, макар прозорецът да беше широко отворен. Качих се по стълбите.
Когато отключвах вратата, почувствувах, че някой седи на тъмно в стаята и ме чака. Хлопнах вратата подире си и сложих бавно верижката. После запалих лампата в антрето. Седналият на тъмно човек в стаята ми знаеше, че аз усещам присъствието му, но не помръдна. Запитах:
— Защо седите на тъмно?
— Подремнах — отвърна човекът. — Доста време ви чакам.
Влязох в стаята, натиснах копчето на електрическия ключ и казах:
— Искате ли да сваря кафе?
— Не, сварете само за себе си. Аз няма да пия.
Човекът внушаваше уважение към себе си. Затова и аз си придадох вид на достойнство и внуших на госта, че съм със синя раирана връзка. Той се усмихна и каза:
— Не се измъчвайте, по-добре си сварете кафе.
Той дойде след мен в кухнята, извади от джоба си кибрит и запали газта, докато аз слагах кафе в кафеничето.
— Не се ли чувствувате самотен? — запита ме гостът.
— Не.
— Дори и днес?
— Днес се чувствувам самотен.
— А защо досега не сте се оженили?
— Момичетата не ме обичат.
— А може би сте свикнали със самотата?
— Възможно е.
— Но нали имате приятели?
— Да, имам много приятели.
— Но тях хич не ги е грижа за вас, нали?
— Не е вярно. А вие как влязохте в стаята ми? Той вдигна рамене и каза:
— Прелетях. Прозорецът беше отворен.
Той стоеше, кривнал глава, и ме разглеждаше, сякаш очакваше да изразя учудване. Но аз ни най-малко не се учудих, защото преди малко едва не направих същото — само че се уплаших да не загубя равновесие и да се ударя в перилата на балкона. Непознатият тъжно поклати глава и каза:
— Никакви съмнения — и оправи пенснето си.
Обзалагам се, че само допреди три минути той нямаше никакво пенсне на очите си. Налях кафето в чашка, взех пакетче вафли и поканих госта да идем в стаята. Бях уморен от горещината и от празните разговори.
— Свалете си обувките — проявявайки загриженост, каза гостът. — Нека си отпочинат краката ви.
— Много сте любезен — отвърнах аз. — Най-напред ще изпия кафето, защото много ми се спи.
Човекът се разходи из стаята, спря до етажерката и прокара пръст по гръбчетата на книгите така, както се минава с пръчка по стобор.
— И тъй — каза той съвсем убедено. — Вие неведнъж сте си задавали въпроса: защо не сте като всички други. И не сте намирали отговор. И все пак нещо ви е възприрало да потърсите помощта на лекар.
— Аз съм такъв, каквито са всички други — отвърнах му и ми мина през ума, че напразно не го послушах. Нямаше да е зле да се събуя.
— Още в детския дом вие се учехте по-добре от всички ваши връстници. Много, много по-добре. Дори учудвахте учителите си.
— Втора награда на олимпиадата по математика казах аз. — Но не съм смайвал учителите си. И медал не съм получавал.
— Умишлено не получихте — отвърна гостът. — Вашите способности ви тревожеха. Вие успяхте дори да убедите Крогиус, че е пълноправен ваш съавтор. А това не е вярно. Но вие притежавате могъща сила да убеждавате. Вие можете да внушите на всеки човек каквото си поискате.