— А на вас? — запитах го.
— На мен не можете — отговори моят гост и се превърна в не много голям паметник на първия основател на книгопечатането Иван Фьодоров.
— Интересно — казах аз. — Сега остава да кажете, че сте мой сродник и нас ни свързват невидими генетични връзки.
— Точно така — отвърна гостът. — Ако това не е така, вие нямаше да се досетите, че ви очаквам, и щяхте поне да се учудите, че заварвате непознат човек в заключена стая. А моето признание, че съм прелетял на четвъртия етаж, щеше да ви учуди. Тъкмо става дума, вие можете ли вече да летите?
— Не знам — признах си. — Днес опитах за пръв път. И какво друго умея да правя още?
— Достатъчно е само да погледнете една страница, за да запомните написания текст на нея, вие събирате, умножавате, извличате корени с такава лекота и бързина, че можете да демонстрирате това на сцена, можете няколко денонощия да прекарате без сън, а така също и да не ядете.
— Макар че обичам да правя и едното, и другото. А сцената не ме влече.
— Навик — сдържано каза гостът. — Влияние на средата. В детския дом строго следяха децата нощем да спят. Вие откривате връзката между факти и явления, които на пръв поглед не са свързани. Според тукашните преценки вие сте гений. Макар че все още не умеете да използвате всички ваши способности и дори не подозирате, че притежавате много от тях.
— Например? — запитах аз.
Гостът моментално изчезна и се появи зад гърба ми, в отвора на вратата. После бавно се върна при полицата с книги, извади оттам англо-руския речник и го хвърли. Речникът остана неподвижен във въздуха.
— И аз ли ще мога да правя всичко това? — запитах без особен възторг.
— И не само това.
— Не ми трябва нищо повече.
— Ще трябва да се учите на това. Ако се върнете в естествената за вас обстановка. Ако се намерите сред себеподобни.
— Така — казах аз. — Значи, аз съм мутант, генетичен урод. И отгоре на това не съм изключение.
— Не е така — рече гостът. — Чисто и просто тук вие сте чужд човек.
— Тук съм се родил.
— Не.
— Роден съм в едно селище. Родителите ми са загинали при горски пожар. Намерили са ме пожарникарите и ме докарали в града.
— Не.
— Тогава кажете ми.
— Трябваше да ви намерим по-рано. Но не беше лесно. Мислехме, че никой не е останал жив. Корабът беше разузнавателен. Космически кораб. Родителите ви бяха в него. Корабът експлодира. Изгоря. Но вас успели да ви хвърлят от кораба. Случил се горски пожар и тогава изгоряло селището на горското промишлено стопанство. Пожарникарите, които са ви намерили жив и здрав, но много изгладнял, не са знаели, че по време на пожара вие сте били обкръжени от силово поле.
Слушах го внимателно, но ме измъчваше нещо съвсем друго.
— Кажете ми — запитах аз. — В същност какво представлявам аз?
— Външно ли? Необходимо ли ви е да знаете?
— Да.
Гостът се превърна в някаква аеродинамична материя, полупрозрачна, непостоянна, променяща формата и цвета си, но не лишена от явна грациозност.
— Това също ли е внушение?
— Не.
— Но нали аз не правя усилия да съм човек. Аз съм си човек.
— Ако не беше така, вие не бихте оцелели на Земята. Ние мислехме, че сте загинали. А вие сте се приспособили. Ако не бях дошъл, до края на живота си нямаше да се досетите за нищо.
— Ще трябва ли да отлетя с вас? — запитах.
— То се знае — отвърна гостът. — Вярвате ли ми?
— Вярвам ви — казах аз. — Само да звънна на Крогиус.
— Не е нужно — каза гостът. — Това, което направихте с него двамата, засега не е необходимо на Земята. Няма да ви разберат. Академиците ще ви се надсмиват;
Аз изобщо се учудвам, че сте успели да внушите на Крогиус да повярва в това ваше хрумване.
— Но нали то е глупост?
— След стотина години на Земята сами ще стигнат до него. Ние не бива да се намесваме. Наистина, понякога ни се струва, че тяхната цивилизация е в задънена улица.
Вдигнах телефонната слушалка.
— Помолих ви да не се обаждате на Крогиус.
— Добре — отговорих аз. И избрах номера на Катрин.
Гостът сложи длан върху вилката. Той отново беше придобил човешки образ.
— Край на всичко това — каза той. — И на самотата. И на необходимостта да живеете сред същества, които са много по-назад от вас. Във всяко отношение. Ако не бях ви издирил, вие щяхте да загинете. Сигурен съм в това. А сега трябва да бързаме. Корабът ни чака. Не е много лесно да се стигне дотук, на края на Галактиката. И тук не идват толкова често наши кораби. Заключете си стаята. Няма скоро да се сетят да ви търсят.
Когато вече бяхме на стълбището, чух, че телефонът звъни. Поисках да се върна.