— Крогиус звъни — каза гостът. — Разговарял е с Гуров. И Гуров е направил на пух и прах вашия труд. Сега Крогиус ще забрави всичко. Скоро ще го забрави.
— Знам, че е Крогиус — отговорих аз. Бързо долетяхме до кораба. Той висеше над храстите, не много голям, полупрозрачен и на вид съвсем неприспособен за далечни пътувания. Висеше над храстите в „Соколники“ и аз дори се озърнах, очаквайки да видя празната бирена бутилка.
— Какво, последен поглед ли?
— Да — казах аз.
— Помъчете се да прогоните обзелата ви тъга — каза гостът. Тя е породена не от раздялата, а от неизвестността, от невъзможността да се надзърне в бъдещето. Утре, като си спомните за малките радости и малките неприятности, които сте изживели тук, само ще се усмихнете. Неприятностите са били повече.
— Да, повече — потвърдих аз и гальовно и топло ме обгърна въздухът на кораба.
— Стартираме — каза гостът. — Вие няма да почувствувате натоварване. Вгледайте се внимателно в мен. Земната ви обвивка не иска да се отдели от вас.
Гостът преливаше в седефени вълни, като си играеше с уредите за управление и ги командуваше.
През полупрозрачния под на кораба видях как все по-долу и по-долу остава тъмната зеленина на парка, как се събират и стават все по-малки светлите ивички от уличните лампи и съзвездията от светещи прозорци. И на края Москва се превърна в светло петно върху черното тяло на Земята.
— Никога не ще съжалявате — каза ми гостът. — Сега ще пусна музика и вие ще разберете какви върхове може да достигне разумът, когато е насочен към прекрасното.
Музиката дойде нейде отвън, навлезе в кораба, леко ни подхвана и се устреми към звездите и тази музика беше съвършена, както е съвършено звездното небе. Точно към такова съвършенство усещах влечение през самотните нощи и когато бях уморен или ядосан.
И тогава чух как отново иззвъня телефонът в изоставената, неподредена стая, телефонът, чиято слушалка беше омотана със синя изолационна лента, защото един от приятелите ми, след като си беше пийнал, го събори от масата, за да освободи място за шахматната дъска.
— Връщам се — казах на госта.
— Не може — отвърна той. — Късно е. Пък и безсмислено е да се връщате в миналото. В далечното минало.
— Довиждане — казах аз.
Напуснах кораба, защото тази вечер бях се научил да правя много неща, каквито по-рано дори не подозирах, че мога да върша.
Земята се приближаваше все повече и повече и от малко светло петно Москва се превърна отново в безкрайни разпилени светлини. Едва намерих своя пететажен блок, който по нищо не се различаваше в еднообразната редица на своите събратя.
Гласът на госта ме догони:
— Вие се обричате на живот, пълен с недомлъвки, мъки и унижения. Цял живот ще се стремите към нас, към мен. Но ще бъде късно. Опомнете се. Не бива да се връщате.
Балконската врата беше широко отворена. Телефонът вече не звънеше. Напипах го, без да запалвам осветлението. Позвъних на Катрин и я попитах:
— Ти ли ми звънеше, Катюшка?
— Да не си се побъркал — каза Катрин. — Един часът е. Ще събудиш всички съквартиранти.
— Но ти ли звъня?
— Сигурно твоят побъркан Крогиус ти е звънял. Търсеше те из целия град. Има си някакви неприятности.
— Жалко — казах аз.
— За Крогиус ли?
— Не, жалко, че не си ми звънила ти.
— А защо трябваше да ти се обадя?
— За да ми кажеш, че си съгласна да се омъжиш за мен.
— Ти си се побъркал. Нали ти казах, че никога няма да се омъжа за пришълец от космоса и отгоре на това морален изрод, който може да ми внуши, че е Жан-Пол Белмондо.
— Никога ли?
— Лягай да спиш — каза Катрин. — Иначе ще те намразя.
— Утре кога свършваш работа?
— Това не те интересува. Имам среща.
— Ти имаш среща с мен — казах строго аз.
— Добре, с теб — отговори Катрин. — Само че не си въобразявай кой знае какво.
— Сега почти не съм в състояние да мисля.
— Целувам те — каза Катрин. — Звънни на Крогиус. Успокой го, че иначе ще се побърка.
Обадих се на Крогиус и го успокоих. После се събух и чак когато заспивах, се сетих, че кафето ми беше свършило и утре непременно ще трябва да се отбия в магазина на „Кировска“ и да чакам на невъобразима опашка.