Капитанът отговори в същия парламентарен стил. Той няма да казва, че е смаян от речта, която всички току-що са чули; няма да казва, че е възмутен (аплодисменти). Няма да връща епитетите, които са му били хвърлени в лицето (аплодисменти); няма да говори за хора, някога заемали висока длъжност, от която са се измъкнали невредими, които са безчинствували в приюта, гнетели са бедните, разреждали са бирата, недопичали са хляба, крадели са от месото, искали са повече работа и са давали по-малко супа (гръм от аплодисменти). Той няма да пита какво заслужават такива хора (глас: „Нищо не заслужават нека се видят колко струват“). Няма да казва, че е крайно време всички да се възмутят и да прогонят такива хора от енорията, за да не я петнят те с присъствието си. („Това им се пада!“) Той няма да говори за нещастника, когото предлагат тук — няма да каже като оръдие на съвета, а само като бъдещ енорийски надзирател. Няма да насочва вниманието си към семейството на тази личност; нито ще каже, че девет деца, близнаци и съпруга са лош пример за бедните (гръмки аплодисменти). Няма да се спира подробно върху качествата на Бънг. Човекът стои пред него и той не може да каже в негово присъствие това, което би казал, ако го нямаше. (Тук мистър Бънг направи знак на един от приятелите си близо до него, като се закри с шапката си — затвори лявото си око и натисна върха на носа си с палеца на дясната си ръка.) Беше обърнато внимание на това, че Бънг има само пет деца („Правилно“ — от опозицията). Капитанът за първи път чува за закон, определящ броя на децата на кандидата като условие за поста енорийски надзирател, но тъй като е съгласен, че обществото има нужда от големи семейства, той умолява всички да се обърнат към фактите и да съпоставят цифрите, където не може да има грешки. Бънг е на тридесет и пет години. Спръгинс, за когото желае да говори с възможно най-голямо уважение, е на петдесет. Не е ли повече от възможно за времето, когато Бънг достигне неговите години, семейството му да надмине по брой семейството на Спръгинс, с което той ни се представя? (Оглушителни аплодисменти и развиване на кърпички.) Капитанът завърши речта си сред одобрителни викове, като призова всички да ударят камбаната, да побързат да гласуват и или да се отърсят от чуждото влияние, или да останат роби до гроб.
На другия ден започна гласуването и енорията не беше виждала такива вълнения от времето, когато написахме прочутата петиция за отмяна на робството, която се оказа толкова красноречива, че излезе нареждане на Парламента по предложение на представителя на областта тя да бъде отпечатана. Капитанът нае два файтона и една карета за хората на Бънг — каретата за пияните гласоподаватели, а файтоните за възрастните дами, по-голямата част от които, вследствие на това, че капитанът се беше развихрил, биваха откарвани да гласуват и връщани обратно в къщи, преди да успеят да се съвземат напълно и поне отчасти да им стане ясно какво всъщност правят.
Опозицията се отказа категорично от подобни прояви на предвидливост и впоследствие много дами, които бяха тръгнали пеш към църквата, за да гласуват за Спръгинс — а денят беше горещ, — бяха изкусно привлечени във файтоните и гласуваха за Бънг. Освен това словото на капитана беше постигнало голям успех, а енорийският съвет в желанието си да се наложи беше спомогнал още повече за това. Тръгна слух за едно ужасно злодеяние на църковния писар. Оказа се, че той имал обичай да купува всяка седмица кифли за шест пенса от една стара жена, живуща под наем в малка къща близо до най-старите кореняци на енорията. Последния път, когато тя отишла при него, готвачът й предал, макар и с недомлъвки, но все пак достатъчно ясно, че апетитът на църковния писар към нейните кифли в бъдеще ще зависи изцяло от гласуването й за наздирател. Това беше върхът — вятърът и без това беше променил посоката си, но тази вест реши окончателно всичко. Хората на Бънг обещаха да купуват всяка седмица кифли на стойност един шилинг от нея, докато е жива, цялата енория се разтърси от вълнения — и съдбата на Спръгинс беше решена.