— Раздразни ме само елементарния му урок по балистика — каза Хоуз.
— Това му е работата.
— Работата му беше да ни каже точно какво оръжие е убило Ан Бун. Процесът, по който е стигнал до своите изводи, не ме интересува. Нашата работа е да заловим убиеца, а не да слушаме хвалебствени слова за лабораторната техника.
— Не е излишно да се знаят тези неща — каза Карела.
— Защо? Да не си решил да ставаш лаборант?
— Не съм. Но ако се научиш да цениш работата на другите, няма да искаш от тях невъзможното.
— Много си великодушен. Аз пък обичам да действам бързо.
— Не винаги убийствата могат да се разкрият бързо. Сега знаем, че е било използвано оръжие калибър двайсет и пет. Не се използва кой знае колко често. Крадците, с които имаме работа, проявяват определено предпочитание към калибър трийсет и два и трийсет и осем. Във вашия участък не беше ли така?
— Горе-долу същото.
— Така че вече имаме нещо, за което можем да се заловим, и да направим проверка в картотеката за начина на действие. Вярно, че Пит ни изнесе лекция, но мен това не ме дразни. Дори ми беше приятно.
— Всекиму своето — сухо рече Хоуз.
— Така е. Разследвал ли си много убийства, преди да дойдеш при нас?
— Не много.
— Не много?
— В района на трийсети участък не стават много убийства.
— Така ли?
— Да.
— Колко убийства ставаха?
— Какво целиш с тези въпроси, Карела?
— Просто съм любопитен.
— Разбирам накъде биеш.
— Нима?
— Да. Много добре знаеш що за район обслужва трийсети участък. Богати хора. Грамадни луксозни жилищни сгради с портиери. Най-често срещаните престъпления са обирите на жилища. И уличните грабежи. Самоубийствата и опитите за самоубийство. И малко проституция от висока класа. Убийствата не са много.
— И все пак, колко?
— Добре. Ще пропусна случаите, когато при обир на жилище крадецът се паникьосва и убива. Най-често го залавяхме на място. Ще спомена само истинските убийства, които се налагаше да разследваме.
— Разбирам. Колко бяха?
— Шест.
— На седмица?
— Не.
— Тогава? На месец?
— Работих в трийсети участък четири години. За цялото това време имаше шест убийства.
— Какво?
— Да.
— А ти колко от тях си разследвал?
— Нито едно.
— А! — каза Карела и се усмихна.
— Е, доказа ли каквото искаше да докажеш?
— Кое?
— Че си нямам хабер от полицейска работа.
— Нищо не съм се опитвал да доказвам.
— Вярно е, че не съм се занимавал с убийства. Винаги съм смятал, че те са работа на двата отдела за убийства — северния и южния.
— Ако тези отдели се занимаваха с убийствата на осемдесет и седми участък, щяха да се обезлюдят.
— Добре, съгласен съм, не са ми ясни убийствата. Успокои ли се?
— Успокоих се. Какво още не ти е ясно?
— Не ми е ясен осемдесет и седми участък.
— Така е.
— И ти не си ми ясен, не те познавам.
— Аз съм Стивън Луис Карела. Детектив втора степен. Трийсет и четири годишен и ченге от двайсет и една годишна възраст. Женен съм за момиче на име Теди, което е глухонямо. Много сме щастливи. Обичам работата си. Участвал съм в разследването на четирийсет и едно убийства и, кажи-речи, на всички видове престъпления, които се извършват в този град. През живота си съм сторил две големи грешки. Скочих върху една ръчна граната в Италия и допуснах миналата Коледа да ме прострелят. И двата пъти оживях и втори път няма да правя същите грешки. Край на изложението.
— Това ли е всичко?
— Да. В кратце.
— Учил си в университет. Познах ли?
— Две години и половина. Не можах да се преборя с Чосър10.
— И са те освободили от армията заради физическа непригодност, нали?
— Да. Как…
— Щом си станал ченге на двайсет и една години и освен това си следвал две години и половина, за военна служба не ти е останало много време. Завършил си гимназия на седемнайсет години, след това си следвал една година, сетне са те мобилизирали, ранили са те и са те уволнили заради раняването, върнал си се в университета и си учил още година и половина, след което си постъпил в полицията.
— Точно го изчисли — каза сащисаният Карела.
— Добре. Сега вече знам кой е детектив Стив Карела.
— Тогава какво ще ми разкажеш за детектив Котън Хоуз?
— Няма много за разказване — отвърна Хоуз.
— Все пак.
— Досадно ми е.
— Както ти стана досадно да слушаш Пит Крониг в лабораторията.
— Донякъде да.
— Ще ти дам един съвет, Хоуз.
— Казвай.
— Не съм най-доброто ченге на света. Просто се опитвам да си върша работата, и толкоз. Но съм разследвал много убийства и знам, че работата ми се улеснява страшно много от Сам Гросман и момчетата от неговата лаборатория. Понякога от работата им няма никаква файда. Понякога са достатъчни само търчането, информацията на агентите и личните изчисления. Има обаче случаи, в когато лабораторията ти свършва, кажи-речи, цялата работа без арестуването. Затова, когато някое ченге от лабораторията говори, аз го слушам. Слушам го много внимателно.
10
Джефри Чосър (1343–1400) — английски поет, смятан за най-голямото литературно явление на своето време. Автор на прочутите „Кантърберийски разкази“. — Б. пр.