Выбрать главу

— Какво се опитваш да ми кажеш?

— Казвам ти, че и ти имаш уши. Ще пием ли по едно кафе?

ПЕТА ГЛАВА

Сградата на булевард „Хол“ номер 495 се оказа разкошна, с просторно фоайе и четиринайсет асансьора. Беше разположена в сърцето на издателския сектор на града, а от двете й страни имаше скъпи универсални магазини, с каквито впрочем бе пълна цялата улица.

Клинг имаше чувството, че е умрял и попаднал в рая.

Беше истинско удоволствие за него да се измъкне от района на 87-и участък. Центърът на Изола навяваше приятни полузабравени чувства. Сети се, че е идвал тук в навечерието на коледните празници да пазарува заедно със своята годеница Клер. Сега обаче беше юни и тази Коледа му се струваше не по-малко отдалечена във времето от 1776 година. Все пак беше му приятно да е отново на булевард „Хол“, да вижда наоколо си как мъже с дипломатически куфарчета отиват да вършат своята чистичка работа, как чисти момичета, облечени в скъпи костюми или с поли и блузи, бързат към своите офиси или просто пазаруват. Това беше най-хубавата част на града, тази част, в която наистина усещаш, че се намираш в гигантска метрополия.

А и времето също беше фантастично. Лятото не бе започнало своята жарка атака, пролетта все още витаеше из въздуха. Меко, разглезващо човека време. В ден като този ти се приисква да събуеш обувките и да походиш бос по влажна трева. Клинг съжали, че е служебно зает. Съжалението му обаче не се разпростря и върху булевард „Хол“.

Влезе в сградата и се запъти право към указателя. Теодор Бун фигурираше като наемател на стая 1804. Първите две цифри отговаряха на номера на етажа. Клинг погледна часовника си. Три без десет. Кимна и се запъти към асансьорите. Беше със сиви панталони и сиво раирано спортно сако. Изобщо нямаше вид на ченге. С русата си коса, едри плещи и широка, напориста крачка приличаше по-скоро на скандинавец, дошъл да учи в Америка банково и инвестиционно дело.

Асансьорите бяха групирани в няколко секции. Отмина онези, които обслужваха от 1 до 12 етаж, и спря пред асансьорите от 14 до 22 етаж. Стори му се забавно, че в сградата на един делови център, разположен в сърцето на съвременен град, някой от суеверие бе пропуснал тринайсетия етаж. Влезе в най-близкия асансьор.

— Осемнайсети етаж, моля.

Операторът натисна някакво копче и попита:

— Как е животът навън?

— Хубав е.

— Никога не излизам. Хванат съм в тази сграда като в капан. От осем сутрин до пет следобед. Пленник съм. Не виждам дневна светлина. Храня се тук, в сградата. Нося си обяд от къщи и го изяждам в една малка стаичка в подземния етаж. Аз съм къртица.

Клинг кимна съчувствено.

— Този град е къртичина — продължи човекът. — Познавам хора, които се движат все под земята. От спирката на метрото минават по подземен коридор до службата си. Аз поне два пъти дневно изминавам две преки от спирката дотук. Ония и на това не се радват. Отиват от спирката до службата, като се движат все под земята, защото така губят по-малко време. Все им е едно дали горе грее слънце, или вали сняг. И обяда си изяждат под земята. Вечер, като им свърши работното време, се прибират пак по същия начин. Никога не виждат града. А аз виждам цели две улични преки. Та как е времето навън?

— Хубаво е — отвърна Клинг.

Вратата се затвори.

— Осемнайсети етаж ли каза?

— Осемнайсети.

— По цял ден пътувам нагоре и надолу. Все нагоре и надолу, а не стигам доникъде. Аз съм вертикална къртица. По-добре да бях станал кондуктор в метрото, щях да съм хоризонтална къртица. Те поне от време на време поемат глътка въздух. Като стигне Калм Пойнт или Ривърхед, влакът излиза на повърхността. А аз по цял ден се движа нагоре и надолу. Та казваш, че времето навън е хубаво?

— Много е хубаво — потвърди Клинг.

— И сутринта беше хубаво, когато идвах на работа. А твоята работа каква е, господине? Трябва ли да излизаш на улицата?

— От време на време.

— И от време на време да е, пак е хубаво. Ще взема и аз да си намеря такава работа. А може и уличен метач да стана. По цял ден ще съм навън.

— През зимата става студено — напомни му Клинг.

— Тъй ли? — Операторът май не беше мислил за това. — Студено, казваш? — Асансьорът спря. — Стигнахме осемнайсетия етаж.