— Благодаря — каза Клинг на излизане от асансьора.
— Няма защо — отвърна операторът и вратата се затвори. Иззад вратата се чу как механизмите забръмчаха и звукът заглъхна надолу по шахтата.
Клинг се усмихна и се огледа за стая 1804. Проследи номерата по коридора и спря пред двойна врата от матирано стъкло. Отвори едното крило и се озова в малка, луксозно обзаведена чакалня. В дъното на стаята зад едно бюро седеше секретарка. Клинг се насочи право към нея.
— Търся господин Бун.
— Какво да му предам, господине?
— Че го търси детектив Клинг.
Момичето вдигна поглед към него.
— Вие детектив ли сте?
— Да.
— Почакайте, ако обичате.
Продължи да го гледа, докато натискаше копчето на интеркома.
— Да? — разнесе се глас от него. Клинг позна гласа на Бун.
— Господин Бун, дошъл е да ви види детектив Клинг — каза момичето, без да откъсва очи от Клинг.
— Кажете му да влезе — рече Бун. — В студиото съм.
— Да, господине. Ще влезете ли, господин Клинг? Минете през тази врата и после тръгнете по коридора. Последната врата в дъното.
— Благодаря — каза Клинг. Отвори вратата и за миг се поколеба. — Наляво или надясно по коридора?
— Какво?
— Наляво или надясно?
— А! — момичето се усмихна. — Наляво.
— Благодаря — повтори Клинг. Затвори след себе си, зави наляво и подмина редица врати. В края на коридора отвори последната и се оказа в огромно помещение, разположено под прав ъгъл спрямо коридора. В дъното бе издигната платформа. Момиче, наметнато с леопардова кожа, лежеше, изтегнато морно върху парчето черно кадифе, с което бе покрита платформата. Момичето беше осветено от шест прожектора и гледаше към насочения професионален фотоапарат. Зад него стоеше мъж. Друг оправяше гънките на кадифето. Трети беше застанал със скръстени ръце вляво от фотоапарата.
— Искам снимка отдолу нагоре, Тед — каза мъжът със скръстените ръце.
— Както кажеш, така ще я снимаме. Рекламата е твоя.
— Така искам да я хванем. По този начин ще се създаде едно внушение, че тя ни гледа отвисоко.
— Защо?
— Защото така искам.
— Обаче в текста ти пише: „Жените падат в краката на мъжете, които използват след бръснене лосион «Леопард».“
— Правилно — отвърна мъжът със скръстените ръце.
— Тогава защо да не гледам отдолу нагоре? — попита момичето с леопардовата кожа. — Винаги излизам по-добре отдолу нагоре.
— Искам да гледаш надолу.
— Не виждам смисъла — възрази моделът.
— Скъпа — отвърна мъжът със скръстените ръце, — плащам ти четирийсет долара на час, за да позираш, а не за да се правиш на изкуствовед. Когато реша, че трябва да гледаш нагоре, ще ти кажа да гледаш нагоре. Сега обаче искам да гледаш надолу и също така искам нашият приятел господин Бун да те заснеме чак от пода, за да се подсили усещането, че ни гледаш отвисоко.
— Направо нищо не проумявам — заинати се момичето. — В текста пише да гледам нагоре, а ти искаш да гледам надолу. Това е голямата тайна на века. Голямата неразгадаема тайна на Ориента.
Клинг се изкашля.
Бун се извърна.
Хем не беше хубав мъж, хем беше. Може би малко нисък, с гъста черна коса и неправилни черти на боксьор. В същото време обаче с тесен ханш и широки рамене. Извърна се с пестеливо гъвкаво движение, каквото Клинг бе наблюдавал у войници от специалните части. Светлокафявите му очи незабавно се впиха в детектива, докато самият фотограф бързо се придвижваше към него с протегната ръка.
— Господин Клинг?
— Да. Надявам се, че не ви преча.
— Ни най-малко — рече Бун. — Карл, имаш ли нещо против една кратка почивка?
— Защо не, та аз плащам на кралицата на джунглите само четирийсет долара на час — отвърна мъжът със скръстените ръце.
— Една почивка ще ми дойде добре — намеси се моделът. — Това гледане надолу си е направо изтощително.
— Карай тогава — разпери ръце Карл. — Почини си. Практикувай гледане отвисоко, което създава усещането, че гледаш отдолу нагоре.
— За такава работа трябват гумени стави — отвърна момичето. — Да си беше наел циркаджийка.
— Понякога имам чувството, че точно това съм направил.
Клинг последва Бун в дъното на стаята. Бун извади от джоба си пакет цигари и го протегна към Клинг.
— Пушите ли?
— Не, благодаря.
Бун извади цигара и я запали. Пусна кълбо дим, въздъхна и попита:
— Кой я уби?
— Не знаем — отговори Клинг.
— С какво мога да помогна?
— Като ми отговорите на някои въпроси, ако нямате нищо против.
— Защо да имам? — дръпна Бун дълбоко от цигарата си. — Почвайте.
— Колко време бяхте женени?
Бун не изгуби време в пресмятания и отговори незабавно: