— Пет години, два месеца и единайсет дни.
— Как си спомняте с такава точност?
— Това бяха най-щастливите дни от моя живот-отговори Бун.
— Така ли? — рече Клинг. Лицето му остана безизразно. Помнеше всичко, което му бе разказала госпожа Травейл, но лицето му остана непроницаемо.
— Да — отвърна Бун.
— Тогава защо се разведохте?
— Тя не ме искаше.
— Нека се разберем ясно — каза Клинг. — Тя ли поиска развод?
— Да.
— Защо?
— Не знам. Де да знаех. Мислех, че между нас всичко е наред. Господи, колко я обичах!
— Най-добре е да почнем от началото — каза Клинг.
— Добре. Откъде искате да започнем?
— Къде се запознахте.
— В градската библиотека.
— Кога?
— Преди осем години. През четирийсет и девета.
— Много добре. Спомняте ли си и месеца?
— Юни.
— Какво правехте в библиотеката?
— Тогава работех на парче. Имах възможността да бъда назначен на щат в едно промишлено предприятие, но трябваше да им покажа образци от своята работа, за да ме приемат. Бях публикувал някои неща в едно фотографско списание, та отидох в библиотеката да открия нужния брой.
— И открихте ли го?
— Да. Освен това се запознах с Ани.
— Как?
— По един малко странен начин. Аз съм нервак и барабанях с пръсти по масата. Бях взел един… как се казва?… нещо като азбучен показалец, защото не можех да се сетя в кой точно брой са моите снимки, и траках с пръсти по масата. Нервен човек съм. Пълен съм с нервна енергия. Винаги когато търся нещо, тракам с пръсти или потропвам с крак. Нали ме разбирате?
— Продължавайте.
— Ани седеше на същата маса и ме помоли да престана да барабаня. Малко се сдърпахме. Не бях ядосан. Тя просто ме привлече неудържимо, та аз нарочно взех да споря, за да мога по-късно да й се извиня.
— Извинихте ли се?
— Да. Извиних й се и я поканих на вечеря. Тя прие. Това беше началото.
— Що за момиче беше Ани?
— Ани? — Очите на Бун се замъглиха от тъга. — Най-чудното момиче, което съм срещал в живота си. Изпълнена с живот, господин Клинг, от нея наистина бликаше жизненост. Има много червенокоси, на които червената коса им е единственият огън. Иначе са като топени в белина, без никакъв живот. Забелязал ли сте, че повечето червенокоси имат белезникава кожа? Щом се покажат на слънце, почервеняват като раци. Ани не беше от тях. Беше жизнена. Червената й коса просто хармонираше с останалото. Обичаше да прави какво ли не. Да плува, да кара ски, да язди, всичко… Прекрасно си живеехме. Наистина прекрасно. На слънце не почервеняваше като рак. Хващаше бронзов загар. Беше прекрасна. Обичах това момиче. Давах й всичко, което имах. Обичах я.
— И какво се случи?
— Не знам.
— Никаква представа ли нямате?
Бун сви безпомощно рамене.
— Роди се Моника. Виждали ли сте дъщеря ми?
— Да.
— Нали е голяма сладурана?
— Да.
— Значи сте видели и дъртото чудовище?
— Моля? Извинявайте, не ви разбрах.
— Говоря за бившата си тъща, госпожа Травейл.
— Да, запознах се с нея.
— Дърто чудовище — повтори Бун. — Скоро ще я дам под съд, така да знаете.
— Нямах представа.
— Ще я съдя, за да си взема детето.
— Останах с чувството, че тя ви харесва — каза Клинг.
— Тъй ли? Чудовището е голяма актриса. Изгуби всички мъже в живота си и умираше от завист, че и Ани не е изгубила своя мъж. Изгуби и хубостта си, а Ани беше красива. Беше глупава, а Ани беше умна.
— Умна?
— Умна. Ум като бръснач. Нямаше нещо, което да не може да направи, и то добре. Бързо усвояваше всичко, господин Клинг. Много бързо. Не ми беше лесно да издържам на нейния темп.
— Значи… Значи не е била. Глупава?
— Глупава? Боже мой, не. Беше това рядко срещано съчетание на ум и хубост. И не можеше да прикрие ума си. Караше ме да се чувствам идиот редом с нея. Боже мой, господин Клинг, какво друго да ви кажа за Ани? Беше най-хубавото нещо, което ми се случи в живота. Каквото съм постигнал, дължа го на нея. Бях едно просто момче с фотоапарат, когато се запознахме. Сега вече знам какво да искам от живота, знам кое е важно и кое — не. Всичко това го дължа на Ани. Денят, в който я загубих, беше най-черният в моя живот.
— Опитвахте се да ми обясните защо се разведохте.
— Точно така. Та роди се Моника. Когато имаш малко дете, не можеш да се забавляваш както преди. Колкото и да обичаш детето, вече си вързан. Ани не желаеше да я повери на никого освен на чудовището. Искаше старата да дойде да живее при нас. Аз категорично се възпротивих. Казах, че не виждам защо да не ползваме бавачки на час, когато се наложи, както правят другите млади двойки. А Ани не, та не. Не щеше. Обичаше това дете като… много го обичаше. Обаче ми се струва, че в същото време изпитваше и неприязън към Моника. В този смисъл, че тя ни връзваше ръцете, нали ме разбирате? Не можехме вече да караме ски по уикендите както преди. Не можехме да се вдигнем и да отидем на плаж и да седим там колкото ни се иска.