— Да, сега има такава възможност. Но не за това ми беше думата. Имаше ли такава възможност, докато Ани беше жива?
— Не. Докато Ани беше жива, нямаше начин да взема детето. Можех да го посещавам, разбира се, и то можеше да прекарва известно време при мен. Но не и да остане при мен за постоянно. Поне докато Ани беше жива. Сега нещата се промениха. Сега ще се боря със старата в съда, пък ако ще да се охарча до последния цент.
Клинг въздъхна.
— Кога видяхте Ани за последен път, господин Бун?
— Преди около три седмици.
— По какъв повод?
— Отидох да видя Моника. Ани си беше у дома Обикновено гледам да наглася посещенията така, че да не се срещам с нея.
— В този случай държахте ли се приятелски с нея?
— Ние винаги се държахме приятелски.
— Значи не спорихте за нищо?
— Не.
— Стана ли въпрос за това при кого да отиде детето?
— Не. Този въпрос, поне що се отнася до мен, беше приключил. Знаех, че не мога да го взема, и се съобразявах с това. Сега обаче положението се промени. Проучих как стоят нещата веднага след смъртта на Ани. Дъртата няма шанс. Вече се обърнах към съда.
— Кога точно, господин Бун?
— Когато Ани умря.
— Същия ден?
— На следващия.
— Притежавате ли пистолет, господин Бун?
— Да.
— Каква марка и калибър?
— „Айвър Джонсън“, двайсет и втори калибър.
— Имате ли разрешително?
— Да.
— Да го носите със себе си или да го държите у дома?
— Да го държа у дома. Това, както сигурно знаете, е малък пистолет. Държа го за самоотбрана. Живея в южната част на Стюърт Сити, в скъпата част на Изола. Там стават много обири по домовете. Затова купих пистолета.
— Имате ли и други пистолети?
— Не.
— Да имате случайно пистолет калибър двайсет и пет?
— Не.
— Значи имате само един пистолет „Айвър Джонсън“ калибър двайсет и две, правилно ли съм ви разбрал?
— Да.
— Да знаете дали Ани е имала врагове?
— Не. Всички я обичаха.
— Как се казва адвокатът ви?
— Моят адвокат?
— Да.
— Защо се интересувате?
— Бих искал да разговарям с него.
— За какво?
— Просто така.
Бун го изледа замислено.
— Джеферсън Добърли — каза най-сетне.
— Знаете ли къде мога да го открия?
— Офисът му е в центъра, близо до улица „Мередит“. Па „Маргарет плейс“ номер четиристотин и тринайсет. Да ви дам ли телефонния му номер?
— Ако не ви затруднява.
— Четири осемдесет и три десет — каза Бун.
Клинг записа номера.
— Благодаря, господин Бун. Надявам се, че ще бъдете на наше разположение, ако се наложи да ви зададем още въпроси. — Подаде му визитната си картичка. — Ако случайно се сетите за нещо, което ви се стори важно, обадете ми се в осемдесет и седми участък, детектив Клинг. Номерът е на картичката.
Бун я взе и я прочете. От другия край на стаята се обади Карл, отново скръстил ръце.
— Тед, може ли да продължим? Кралицата на джунглите вече забогатя.
— Извинете, но имам работа — каза Бун.
— Благодаря ви за времето, което ми отделихте.
— Още нещо, господин Клинг.
— Да?
— Нали не мислите, че аз съм извършил това?
— Знаете отговора на този въпрос, господин Бун-рече Клинг.
— Хайде, Тед — обади се отново Карл. — Време е да почваме.
— Добре, идвам — каза Бун. — Желая ви успех, господин Клинг. — След това му обърна гръб и се насочи към модела. — Хайде, дай сега да свършим тази работа както трябва.
ШЕСТА ГЛАВА
Начинът, по който беше убит детектив Роджър Хавиланд, може да се нарече особен.
Много хора, в това съм сигурен, не биха нарекли убийството особено, независимо от начина, по който е извършено. А и убийството на Роджър Хавиланд не беше особено в смисъл на странно. По-скоро чудновато. За това поне нямаше две мнения. Тези, които познаваха Роджър Хавиланд, бяха принудени да го признаят.
Не беше лесно да си Хавиланд.
Едър мъж, ако за вас метър и деветдесет ръст и сто килограма тегло означава едър. А може и да не сте съгласни. Много мъже биха определили това като среден ръст и тегло и не малко жени искат мъжете им да са скроени по размерите на Примо Кариера11. Може да сте съгласни с тях. Може за вас Хавиланд да е дребосък.
За ченгетата от 87-и участък той беше много едър, но това се дължеше на факта, че го бяха виждали в действие. Нямаше как да не забележиш Хавиланд в действие. Умираше да използва ръцете си. Той просто обичаше да удря хората. От друга страна, може и да не му е било приятно, но тъй като постоянно биеше някого, оставяше у околните впечатлението, че му доставя удоволствие.
Ченгета като Стив Карела и Бърт Клинг не намираха нищо странно във факта, че на Хавиланд му прави удоволствие да бие хората. Знаеха защо го прави. Не одобряваха, но знаеха причината. Беше им крайно несимпати-чен. Нямаше ченге от 87-и участък, униформено или цивилно, което да изпитва симпатия към Хавиланд. Всички съжаляваха, че е убит, но не защото им беше симпатичен. Просто не им беше приятно, когато убиваха ченгета. Това ги караше да се замислят дали да не се преквалифицират на водопроводчици или бармани.
11
Италианецът Примо Кариера (1906—1967) е влязъл в книгата за рекордите на Гинес като най-тежкия световен шампион по бокс (спечелил титлата в Ню Йорк през 1933 година). Бил е висок метър и деветдесет и пет и е тежал 120 килограма. — Б. пр.