Улиците в района на 87-и участък бяха приятни. Нямаха нищо общо с хората, които живееха в него. Хавиланд мразеше хората по улиците в района на 87-и участък. Ако го питаха него, всички италианци да си ебат майките. И всички пуерториканци да си ебат майките. И всички чернилки да си ебат майките. Изобщо цялото човечество да си ебе майката. Всички освен Негово Хавиландско Величие.
Понякога улиците са просто тихи, спокойни и можещ да усетиш пулса на града, особено в една почти лятна нощ като тази, когато небето е, кажи-речи, черно и на него виси месечина като пъп на курва. В такава нощ можеш да усетиш и уханието на града. В нощ като тази Хавиланд може би си спомняше, че някога е бил роден в този град, че някога е играл по неговите улици и дори е бил влюбен в едно ирландско момиче на име Пеги Мълдун. Та ето каква беше онази нощ.
Вървеше си Хавиланд по улиците и не поздравяваше никого, защото всички да си ебат майките. Вървеше обаче с изправени плещи и високо вирната глава и с нещо като усмивка, макар и крива, върху едрото си месесто лице и се чувстваше добре, макар че му беше неприятно да признае това пред себе си.
В края на улицата имаше бакалия, собственикът на която се казваше Тони Ригатони, и всички му викаха Тони-Тони; Хавиланд реши да се отбие при него, за да му каже „добър вечер“. Не че Тони Тони му беше симпатичен. Просто нямаше да му навреди да размени две приказки с някого, преди да вземе метрото.
Именно тогава се случи особеното.
Като наближи бакалията на Тони-Тони, Хавиланд видя, че някой е седнал на тротоара пред магазина. Този някой бе добре облечен и изобщо не приличаше на бандит или на пиянде, а може би Хавиланд просто беше глътнал твърде много от опияняващия юнски въздух. Както и да е, Хавиланд не се приближи до човека с думите „Ставай, келеш“, което си беше обичайното за него. Приближи се бавно и небрежно и застанал пред витрината от армирано стъкло на бакалията, учтиво запита: „Добре ли сте, господине?“
Това му напомни за деня, в който Хавиланд реши да отърве момчето. Несъмнено му напомни, защото Хавиланд усети някаква вътрешна червена лампичка и ръката му рязко се отмести към кобура. Твърде късно обаче.
Човекът от тротоара стана със залитане и силно блъсна с рамо Хавиланд в гърдите така, че той полетя заднишком към стъклото на витрината. След това побягна.
Хавиланд не можеше да знае, че Тони-Тони лежеше премазан от бой зад тезгяха на бакалията си. Не можеше да знае, че младият човек бе нахълтал в магазина на Тони-Тони и го бе обрал и че Тони-Тони бе успял при излизането на крадеца да стреля по него с пистолета си калибър 22, който държеше под касовия апарат. Не можеше да знае, че веднага след това Тони-Тони бе изгубил съзнание вследствие на побоя и че младият човек от тротоара носеше в рамото си куршум калибър 22, заради който именно седеше на бордюра. Хавиланд не знаеше нито едно от тези неща.
Хавиланд знаеше само, че лети с гръб към витрината, изгубил равновесие. Знаеше само, че се удари в армираното стъкло и че то се пръсна край него на хиляди остри парчета. Усети остра болка и изкрещя почти със сълзи в гласа: „Мръсно копеле! Аз твойта мамица…“ И това беше всичко, което успя да произнесе. Това бе последната му дума.
Едно от парчетата стъкло бе срязало сънната артерия, друго се заби в гръкляна му. И това бе краят на Роджър Хавиланд.
Младият човек зави ъгъла, качи се в един „Додж“ модел 1947 година и отпраши. Една стара жена го видя как се измъква на две колела. Тя не обърна внимание на регистрационния номер на колата. След като колата изчезна, жената се наведе да огледа тротоара и премига, когато забеляза кръв по ръцете си.
Детектив Котън Хоуз бе посрещнат пред магазина от цяла тълпа баби. Веднага след тревожното обаждане той се раздели с Карела и скочи в патрулната кола. Излезе от нея и старческата тълпа с уважение му стори път, защото така повеляваше Законът, а Котън Хоуз наистина приличаше на негов блюстител. Яркорижата му глава се извисяваше над бабите, а белият кичур беше досущ като белега от мълния върху главата на капитан Ейхаб13. Поне в изпълнението на Грегъри Пек.
Полицаят, застанал до вратата на магазина, се насочи към него. Не познаваше Хоуз и премига.
— Аз съм детектив Хоуз — представи се Хоуз. — Изпраща ме Стив Карела.
— Лоша работа — каза полицаят.
— Кое?
— Собственикът е пребит. В касата няма пукнат цент. Познаваш ли Хавиланд?