Изборът на убиеца

— Кой Хавиланд?

— Роджър Хавиланд. От нашия участък.

— Да, запознахме се — каза Хоуз. — Какво му има?

— Седи във витрината.

— Какво?

— Мъртъв е. — На лицето на полицая се появи крива усмивка. — Смешно, нали? Кой би повярвал, че нещо е в състояние да убие Хавиланд?

— Нищо смешно не виждам — каза Хоуз. — Разкарай тази тълпа. Собственикът вътре ли е?

— Тъй вярно, сър.

— Аз ще вляза, а ти провери дали няма свидетели и им запиши имената. Нали знаеш да пишеш?

— Ъ? Разбира се, че знам да пиша.

— Тогава почни да пишеш — каза Хоуз и влезе в магазина.

Тони Ригатони седеше на един стол, а до него бе застанал втори полицай. Хоуз се обърна първо към полицая.

— Обади се на Карела и му кажи, че става дума за убийство. Първоначалното съобщение беше за обир. Кажи му, че убитият е Роджър Хавиланд. И побързай.

— Слушам, сър — рече полицаят и излезе от магазина.

— Аз съм детектив Хоуз — каза Хоуз на Ригатони. — Не знам как се казвате, господине.

— Ригатони.

— Какво се случи, господин Ригатони?

Огледа лицето на бакалина. Който го беше бил, не познаваше милост.

— Той влезе в магазина — започна Ригатони. — Каза ми да изпразня касата. Аз му казах да върви по дяволите. Той ме удари.

— Какво използва?

— Ръцете си. Беше с ръкавици. През юни. Много ме би. През цялото време ме би. Като влезе, спусна щорите на вратата.

— Продължавайте.

— Заобиколи тезгяха и изпразни касата. Целия дневен оборот.

— Колко бяха?

— Двеста, триста долара, нещо такова. Мръсното копеле ги прибра.

— А вие къде бяхте през това време?

— Лежах на пода. Много ме би мръсното копеле. Краката не ме държаха. Като хукна да бяга от магазина, се надигнах. Държа един пистолет в чекмеджето под тезгяха. Двайсет и втори калибър. Имам разрешително, не се тревожете. Стрелях по него.

— Улучихте ли го?

— Май че да. Мисля, че го видях да пада. След това ми се зави свят и изгубих съзнание.

— Как стана така, че Хавиланд разби витрината?

— Кой, по дяволите, е Хавиланд?

— Детективът, който е счупил стъклото на витрината.

— Не знаех, че е бик. Не знам как е станало. Бях а безсъзнание.

— Кога се съвзехте?

— Преди пет минути. И веднага извиках ченгетата.

— На каква възраст беше този човек? За обирджията ми е думата.

— На двайсет и три — двайсет и четири години. Не повече.

— Бял?

— Бял.

— Какъв беше цветът на косата му?

— Рус.

— Очи?

— Не знам.

— Не забелязахте ли?

— Не.

— Как беше облечен?

— Със спортно сако и спортна риза. Без връзка. С ръкавици. Черни ръкавици.

— Имаше ли пистолет?

— Ако е имал, не го използва.

— Мустаци?

— Не, съвсем младо момче беше.

— Да сте забелязали белези от рани или по рождение?

— Не.

— Сам ли беше?

— Съвсем сам.

— Пеша ли си тръгна, или имаше автомобил?

— Не знам. Нали ви казах, бях в безсъзнание. Мръсното копеле почти ми строши ченето. Само да ми падне…

— Извинете, сър — обади се откъм вратата един полицай.

Хоуз се извърна.

— Да?

— Тук има една стара дама.

— И какво?

— Каза, че е видяла как човекът влязъл в една кола и потеглил.

— Ще говоря с нея — каза Хоуз и излезе от магазина.

— Ето я — посочи полицаят.

Хоуз погледна жената. От пръв поглед можеше да се направи заключението, и то без затруднения, че тя не е с всичкия си. Рядка бяла коса, която явно не си бе сторила труда да среши, откакто я бе пуснала да расте. По всяка вероятност не се беше къпала от времето на последния режим на водата в града. Наметнала се беше с опърпан зелен шал, а обувките на краката й вероятно бяха от внука й, който служеше във военновъздушните сили в Аляска. На шала си бе забола повяхнала червена роза.

— Това е Смахнатата Кони — прошепна една от жените в тълпата, сякаш за да затвърди подозренията му.

Щеше да му бъде тъй лесно да повярва, че е смахната.

Обаче дори в участък като 30-ия Хоуз бе успял да научи, че смахнатите на вид често са с всичкия си и са надеждни свидетели. Всъщност именно гражданите със сериозен и улегнал вид често се оказваха глупаци. Той внимателно измъкна старата жена от тълпата и я поведе към магазина, като я крепеше внимателно за лакътя, както би сторил със собствената си баба. Смахнатата Кони явно се наслаждаваше на новодобитата си слава. Вдигна към Хоуз поглед, сякаш са й назначили с него неочаквана любовна среща и още не е свикнала с късмета, който й е излязъл. Хоуз, усмихнат като ухажор, я поведе към един стол.

— Заповядайте, госпожо, седнете — каза.

— Госпожице — поправи го Смахнатата Кони.