— Ах, да, разбира се. Как се казвате, госпожице?
— Кони — отговори тя. — Кони Фицхенри. — Гласът й беше звънък, без задръжки. Изобщо не звучеше като глас на смахната.
— Госпожице Фицхенри — започна Хоуз с ласкателство в гласа, — един от полицаите ми каза, че сте видели как един човек е влязъл в кола и е потеглил. Правилно ли съм разбрал?
— А вие как се казвате? — попита Кони.
— Детектив Хоуз.
— Приятно ми е.
— И на мен ми е приятно. Правилно ли съм разбрал?
— Кое?
— Че сте видели един човек да влиза в кола и да потегля.
— Да, видях. Знаете ли на колко съм години?
— На колко години сте, госпожице Фицхенри?
— На седемдесет и четири. Имам ли вид на седемдесет и четири годишна?
— В никакъв случай не бих ви дал повече от шейсет.
— Наистина?
— Наистина.
— Благодаря.
— А този човек…
— Бягаше откъм ъгъла — каза Кони. — Влезе в една кола и потегли. Видях го.
— Имаше ли пистолет?
— Не, господине.
— Кое ви кара да мислите, че той е човекът, който е нападнал господин Ригатони?
— Не съм казала, че е нападал някого. Само казах, че го видях да се задава тичешком откъм ъгъла. После влезе в една кола и потегли.
— Ясно — каза Хоуз и реши, че все пак е сгрешил с първоначалната си преценка. Кони Фицхенри показваше всички признаци на първокачествена откачалка. — Все пак, госпожице Фицхенри, кое ви е накарало да решите, че този човек е подозрителен.
— Имам си основания — заяви Кони.
— Какви?
— Мои си основания.
— Да, но…
— Според вас този младеж ли е нападнал господин Ригатони?
— Всъщност опитваме се да…
— Как изглеждаше? — попита Кони.
— Ами…
— Каква е била косата му?
— Руса — отговори Хоуз.
— Тъй. А очите?
— Не знаем.
— А как е бил облечен?
— Със спортна риза без вратовръзка. Спортно сако. И с черни ръкавици — отговори Хоуз и се зачуди как стана тъй, че той се оказа разпитваният. Погледна Кони. А Кони мълчеше. — Е?
— Е какво?
— Та този ли е човекът, когото видяхте?
— Да, той е. Точно той.
— Браво! — каза Хоуз. — Вече имаме нещо.
— Знаех, че не му е чист косъмът, още когато потегли — каза Кони. — Хич дори не ми трябваше вашето описание.
— Как стигнахте до този извод?
— Ами защото кървеше. Целият тротоар на ъгъла е в кръв.
Хоуз даде знак на униформения полицай и той излезе от магазина, за да провери истинността на това сведение.
— Видяхте ли номера на колата?
— Да, видях го — каза Кони.
— Кой номер беше?
— А, не забелязах кой номер е. Забелязах само, че имаше номер.
— Каква марка и коя година модел? — попита Хоуз. — Разбирате ли за какво говоря?
— Разбирам, естествено. Сигурно си мислите, че хабер си нямам от такива работи? Не ви се вярва, че една седемдесет и четири годишна баба разбира от тези неща. Е, аз пък мога да назова марката и модела на всяка кола, която се движи по пътищата. Имам добро зрение. Зрението ми е единица, макар да съм на седемдесет и четири.
— Каква беше…
— Оная кола отсреща е „Буик“, модел петдесет и четвърта година. Другата зад нея е „Форд“ комби, модел петдесет и втора. Следващата е…
— Тогава каква беше колата, в която влезе мъжът? — попита Хоуз.
— Мислите, че не знам, нали?
— Мисля, че знаете. Просто ми се ще да ми кажете.
Кони се усмихна криво.
— Беше „Додж“, модел четирийсет и седма.
— Стандартно изпълнение?
— Да.
— С четири врати или с две?
— С четири.
— Какъв цвят?
— Зелен. Обаче не фабричен. „Крайслер“ не боядисва колите си с такова зелено.
— Какъв беше зеленият цвят?
— Почти бутилков. Тази кола е била боядисвана повторно. Не беше оригиналната боя.
— Сигурна ли сте?
— Мога да разпозная всяка кола. Много разбирам от коли. Никога не съм виждала кола от този модел да е боядисана в такъв цвят. При това много добре знам в какви смахнати цветове боядисват днес колите.
— Е, благодаря ви, госпожице Фицхенри — каза Хоуз. — Много ни помогнахте.
И той я поведе към вратата на магазина. Кони спря на прага, усмихна му се мило с кривите си зъби и се осведоми:
— Няма ли да попитате за адреса ми?
— За какво, госпожице Фицхенри?
— За да знаете къде да изпратите чека — отвърна тя.
СЕДМА ГЛАВА
В детективската стая Бърт Клинг разговаряше по телефона с годеницата си Клер Таунсенд.
— Не ми е удобно да говоря — каза той.
— Не можеш ли да ми кажеш поне, че ме обичаш?
— Не.
— Защо?
— Защото така.
— Да няма някой наблизо?
— Има.
— Кой?
— Майер.
— Викаш ли ме? — попита Майер, като се обърна.