Клинг влезе в апартамента и едва тогава разбра защо Бун е облечен в китайски халат. Очевидно бе поклонник на Ориента. Мебелите в стаята явно имаха истинско китайско потекло. Редки мебели от тиково дърво и тежки нефритени скулптури. Завесите на прозореца бяха също с китайски фигури. До старо китайско писалище имаше опънат параван от оризова хартия. Китайски картини по стените. Клинг предположи, че след малко от кухнята ще замирише като от китайски ресторант.
Бун забеляза учудването му.
— По време на войната служих в Китай. Били ли сте там?
— Не — отвърна Клинг.
— Влюбих се в тази страна. Прекрасен народ. Идете някой ден.
— Сега нещата там са по-различни — каза Клинг.
— Червените ли имате предвид? Ужас. Но това е временно. Всичко се променя рано или късно. Искате ли да видите писмото?
— Нали затова съм дошъл.
— Ей сега ще го донеса. Нали нямате нищо против да се облека, докато го четете? Трябва да съм навреме в студиото.
— Моля ви.
— Седнете. Чувствайте се удобно. Да ви донеса ли нещо за пиене?
— Не, благодаря.
— На масичката има цигари. Онази бронзова табакера е от Хонконг — каза Бун, докато излизаше от стаята.
— Благодаря.
Седна, отвори капака на кутията, извади една цигара и запали. Имаше особен вкус. Или беше много стара, или и тя беше дошла от Хонконг. Загаси я и запали една от своите. Малко след това Бун се върна. Беше свалил халата и сега бе облечен с панталони и бяла риза, която се подаваше от тях незакопчана.
— Ето го. Прочетете го. След малко ще се върна. — Дозакопча ризата и отново излезе от стаята.
Пликът беше бледосин с правоъгълна форма. Ани Бун го беше надписала с тъмносиньо мастило. Беше адресирала писмото си до „Господин Тед Бун, Тарлтън Плейс № 585“. Средната цифра беше сгрешена. Ако Ани някога е знаела правилния адрес, явно го е била забравила. На лицевата страна на плика се виждаха драскулките на пощенските служители. „Провери на Тарлтън номер 565“ бе написал някой от тях и явно благодарение на това писмото най-сетне бе стигнало до адресата.
Клинг отвори плика.
Почеркът на Ани бе дребен и четлив. Листът бе чист, без петна, и не създаваше впечатлението за припряно писане. Беше от петък, 7 юни, три дни преди Ани да бъде убита. Днес беше 14 юни. Ани Бун бе убита преди четири дни, а Роджър Хавиланд — вчера. Писмото гласеше следното:
Тед, мили,
Знам какви чувства изпитваш към Моника и какво се опитваш да направиш, и предполагам, че би трябвало да те мразя, но нещо се случи и много бих искала да го споделя с теб. В края на краищата, ти може би си единственият човек, с когото винаги съм можела да разговарям като близък.
Вчера получих писмо, Тед, и то ме уплаши, та искам да разбера дали трябва да се обадя на полицията. Търсих те по телефона и на домашния ти номер, и в студиото, обаче: ми казаха, че си заминал в Кънектикът и ще се върнеш чак в понеделник. Искам да завариш писмото ми, когато се върнеш, и се надявам да ми се обадиш веднага, вкъщи или в магазина. Номерът, на магазина е 7–6200. Моля те, обади ми се.
Клинг прочете още един път писмото. Тъкмо започна да го препрочита за трети път, когато Бун се върна в стаята. Беше си сложил вратовръзка и спортно сако и имаше вид на чист американец в чисто китайска стая.
— Опитахте ли тези цигари? — попита той, като си взе една от бронзовата кутия. — Английски са.
— Опитах ги — отвърна Клинг. — Що се отнася до това писмо, господин Бун…
Бун запали и погледна часовника си.
— Разполагам с още няколко минути — каза. — Какво ви е мнението?
— Може ли да ви задам няколко въпроса?
— Разбира се.
— Защо пише „Тед, мили“, вместо да подреди нормално думите? Създава впечатлението, че е изпитвала към вас по-силни чувства от тези, за които ми бяхте говорили.
— Не бих казал — отвърна Бун. — Ани към всички се обръщаше така. Това нищо не значи.
— А какво ще рече следното: „Знам какви чувства изпитваш към Моника и знам какво се опитваш да направиш…“
— Нищо не означава.
— Какво имате предвид с това „нищо“?
— Тя знае, че обичам дъщеря си, и че… и че аз…
— Да?
— Че обичам дъщеря си, и толкоз.
— Какво означават все пак тези думи: „Знам какво се опитваш да направиш“?
— Според мен има предвид това, че се опитвах да се срещам по-често с Моника.
— Затова ли пише, че би трябвало да ви мрази?
— Какво? Така ли се изразява?
— Прочетете сам — каза Клинг и протегна писмото.
— Не, не, вярвам ви — сви Бун рамене. — Не знам какво има предвид.
— Не се ли досещате?