— Не.
— А какво ще кажете за писмото, което споменава? Знаете ли нещо за него?
— Абсолютно нищо.
— Кога заминахте за Кънектикът?
— В петък сутринта. На седми.
— В колко часа?
— Излязох от къщи към осем.
— Защо?
— Имах работа с клиент. Става дума за портретна фотография.
— И бяхте решили да работите и уикенда, така ли?
— Да.
— Кога смятахте да се върнете?
— Смятах да си бъда в студиото в понеделник сутринта.
— И успяхте ли?
— Не.
— Кога се върнахте?
— Прибрах се в града в понеделник вечерта, към единайсет часа.
— В нощта, когато Ани е била убита.
— Да.
— Позвънихте ли в работата си?
— В колко? В единайсет вечерта?
— Прав сте. През това време някой да ви е търсил, да е молил да ви предадат нещо?
— Да. Ани.
— А вие позвънихте ли й?
— Не.
— Защо?
— Реших, че може да почака до сутринта. Бях ужасно уморен, господин Клинг.
— Обаче не се опитахте да й позвъните и следващата сутрин.
— Сутринта вече бях прочел вестниците и знаех, че е мъртва.
— Добре. Ще взема това писмо, ако нямате нищо против. Може би ще ни помогне.
— Вземете го — каза Бун и погледна Клинг в очите. — Все още ли мислите, че имам нещо общо с това?
— Нека кажем, че са налице някои противоречия, господин Бун.
— В колко часа е била убита Ани, господин Клинг? — попита Бун.
— Според медицинската експертиза — някъде към десет и Половина.
— Е, в такъв случай съм извън играта.
— Защо? Защото по вашите думи сте се прибрали към единайсет вечерта?
— Не. Защото от десет до десет и половина бях в един крайпътен ресторант. Собственикът бе запален по фотографията. Изкарах един дълъг разговор с Него.
— В кой ресторант?
— Казва се „Хъб“. На четирийсет мили от града. Не съм могъл да я убия. Проверете. Човекът сигурно ме е запомнил. Оставих му визитната си картичка.
— На четирийсет мили от града ли казвате? — попита Клинг.
— Да. По автострада трийсет и осем. Проверете.
— Ще проверя — каза Клинг, стана и тръгна към вратата. Преди да натисне дръжката, се обърна. — Господин Бун.
— Да?
— Междувременно, този уикенд не ходете до Кънектикът.
Адвокатската кантора на Джеферсън Добърли бе измъкната от Дикенсовия роман „Големите надежди“. Стаите бяха тесни и мрачни и в успелите да се промъкнат коси слънчеви лъчи танцуваха прашинки. Огромни сборници със закони изпълваха приемната, коридорчето, водещо към личния кабинет на Добърли, и трите стени на самия кабинет.
Джеферсън Добърли седеше с гръб към прозорците, заемащи четвъртата стена. Косите слънчеви лъчи се отразяваха от плешивеещото му теме. В тях плаваха прашинки. Върху писалището му бяха натрупани книги, които образуваха крепостна стена, деляща го от Клинг. Клинг седеше и го наблюдаваше. Добърли бе висок мършав мъж с воднистосини очи. Устата му бе сбръчкана и той постоянно я движеше, сякаш искаше да се изплюе, а не намираше къде. Сутринта се беше порязал по време на бръсненето. Белегът се спускаше странично към левия му бакенбард. Бакенбардите бяха, кажи-речи, всичко, останало от окосмяването по главата му, но и те бяха побелели, сякаш обезсилени, преди окончателно да се предадат. Джеферсън Добърли бе на петдесет и три години. Имаше вид на седемдесетгодишен.
— Какво е предприел Теодор Бун, за да получи попечителство над дъщеря си Моника? — попита Клинг.
— Не виждам какво общо може да има това със случая, който разследвате, господин Клинг — каза Добърли. Имаше мощен кънтящ глас, в пълно несъответствие с крехката му външност. Говореше така, сякаш се обръщаше към съдебни заседатели. Говореше така, сякаш всяка негова дума е ключова в защитната му реч.
— Не е необходимо вие да виждате общото, господин Добърли — учтиво възрази Клинг. — Това е само работа на полицията.
Добърли се усмихна.
— Та ще ми кажете ли, сър? — настоя Клинг.
— Какво ви каза господин Бун?
— Господин юридически съветник — любезно започна Клинг и Добърли се намръщи, като чу това обръщение. — Господин юридически съветник, ние разследваме убийство. Затова нека не си играем на иди ми, дойде ми.
— Добре, господин Клинг — каза Добърли, все още усмихнат.
— Разследваме убийство — повтори Клинг и усмивката изчезна от лицето на Добърли.
— Какво искате да знаете? — попита адвокатът.
— Какви мерки предприема, за да получи детето си?
— Какво прави сега ли?
— Да, сега.
— Госпожа Травейл отказва да даде детето. Според закона Тед, тоест господин Бун, може да го прибере насила. Предпочита обаче да не прави това. За доброто на детето. Вместо това поиска съдебно решение. Ще го получим някъде през следващата седмица. Това е всичко.