— Засега само вие го казвате. А и сам признахте, че не сте, я виждали след развода. Не ми се вярва един съд да ви приеме като надежден свидетел за това дали Ани Бун е била пияница.
— Тед може да ви каже — рече Добърли.
— Ако Тед Бун е извършил убийство, той може да ми каже много неща, които впоследствие да се окажат неверни.
— Тед не е престъпник. Бях адвокат на престъпници преди много години, в началото на кариерата си. Тогава имаше бум в престъпността. Бях много ангажиран. Опознах престъпниците. И вие, господин Клинг, навярно ги познавате.
— А вие, господин Добърли, навярно сте запознат с факта, че повечето убийства се извършват от хора без престъпно минало.
— Да. Но според мен Тед Бун не е способен на убийство.
— Дано сте прав. Що за момиче беше Ани?
— Хубаво, чаровно.
— И много умно?
— Средна работа според мен.
— Много съобразително?
Добърли сви рамене.
— Не бих казал.
— Можеше ли да се каже, че е изпреварила господин Бун в развитието си?
— Едва ли. И двамата израснаха, що се отнася до чувството им за отговорност. Естествено, не съм общувал много с тях. Виждах ги само от време на време. Когато Тед се нуждаеше от правни услуги. Знаете, че Ани поиска развод, а не Тед. Опитах се да запазя брака им, както винаги в такива случаи. Ани обаче настояваше. Странна работа, на пръв поглед много си подхождаха.
— Обаче не сте се срещали често с тях?
— Не.
— Колко често?
— За двете години, в които ги познавах преди развода, да съм се срещал с тях, да кажем, десетина пъти. — Добърли поклати глава. — Много си подхождаха, така и не можах да ги разбера. Опитах се да запазя брака им, но тя много настоя за развод. Все още не знам защо.
— Само един човек знае причината, господин Добърли.
— Кой?
— Ани Бун.
ОСМА ГЛАВА
„Ригъл Олдсмобил“ се намираше в квартал Ривърхед15. Всъщност в тази част на града нямаше устие, нито дори река. По времето на старите холандски заселници цялата горна част на Изола била собственост на някой си Риерхерт. Земите на Риерхерт били хубави, макар и донякъде каменисти. По-късно Риерхерт продал част от земите си на общината, други й подарил, докато постепенно всички те станали градска собственост. Името Риерхерт е трудно, за произнасяне, така че Риерхерт се превърнало в Ривърхед още преди 1917 година, когато всичко, дори бегло звучащо като тевтонско, престанало да се радва на уважение. В интерес на истината, в Ривърхед все пак имаше вода. Става дума за един поток, на който обаче не му викаха Потока, а Езеро Пет Мили. Не беше широко пет мили, нито пет мили дълго, нито се намираше на пет мили от някоя забележителност. Беше просто поток, наречен Езеро Пет Мили, разположен в квартал, наречен Ривърхед, където нямаше нито устие, нито река. Ривърхед спокойно може да обърка всеки.
„Ригъл Олдсмобил“ се намираше в сърцето на Ривърхед на авеню „Барбара“, под повдигнатата конструкция на магистралата. „Ригъл Олдсмобил“ имаше два отдела, по-скоро три. Лесно можеше да се сбърка и да се помисли, че отделите са само два, защото сградите бяха две. В едната обаче се помещаваха изложбеният салон за нови коли и автосервизът. Другата сграда бе приютила кантората за продажба на употребявани коли. Две сгради, три кантори. Объркваща работа. Като названието на Ривърхед.
Детективите Котън Хоуз и Стив Карела се интересуваха преди всичко от автосервиза на „Ригъл Олдсмобил“. Там завързаха разговор с един мъж на име Бък Мосли. Бък бе-ше целият омазан в масло. Когато детективите пристигнаха, той тъкмо бе започнал; да сменя един диференциал. Бък не си падаше много по разговорите. Силата му бе в ръцете и на повечето монтьори им беше направило впечатление, че той предпочита да разговаря с колите. Не му се сърдеха за титлата „старши механик“, защото знаеха, че е най-добрият автомонтьор в „Ригъл“. Малко хора умеят да разговарят с автомобила. Още по-малко получават от-говор. Бък можеше да върши и двете. С хората се държеше различно — някак сдържано. С хора-, които освен това бяха и ченгета, Бък бе словоохотлив като стрида.
— Нали вие отговорихте на нашето циркулярно писмо? — попита Хоуз.
— Ъхъ — отвърна Бък.
— Мислите, че „Додж“-ът, модел четирийсет и седма, е боядисван при вас, нали?
— Ъхъ.
— В какъв цвят го боядисахте?
— Зелен.
— Какъв оттенък?
— Бутилков.
— Тъмен?
— Ъхъ.
— Кога стана това?
— Преди три седмици — каза Бък и с това изречение се квалифицира за рекордите на Гинес като най-речовит лектор.
— Кой го поръча?
— Един мъж.
— Знаеш ли как се казва?
Бък кимна с глава към канцеларията. И тръгна натам. Хоуз и Карела го последваха.