Когато Хоуз, без да изчака отговор на своето почукване, обяви: „Тук е полицията, Фетерик, отваряй!“, Карела онемя. Той въпреки това щеше да разбие бравата с крак, ако от вътрешността на апартамента внезапно не се бяха разнесли изстрели, ако вратата не се беше разхвърчала на трески и ако куршуми не бяха започнали да свистят край ушите му и да се забиват в стената, на която се беше облегнал, откъртвайки едри парчета мазилка. Тогава престана да мисли за каквото и да е, освен ЗАЛЕГНИ! Просна се на земята с пистолет в ръка; тогава вратата се отвори и Чарлс Фетерик, или който, по дяволите, се намираше в апартамента, се подаде от вратата и стреля още веднъж, а Хоуз го зяпна с отворена уста, при което Фетерик — или който, по дяволите, се измъкваше от апартамента, — без да каже дума, халоса Хоуз по главата с пистолета си. Хоуз инстинктивно вдигна ръка към сцепеното си слепоочие, от което бликна кръв и се стече в окото му. Тогава Фетерик — или който, по дяволите, размахваше този пистолет — фрасна още веднъж с него Хоуз и му разкървави носа и го блъсна така, че той се строполи заднишком върху Карела, който тъкмо се опитваше да се прицели така, че да не улучи високото метър и осемдесет и пет туловище на Хоуз. Хоуз рухна като чувал с картофи. Точно върху дясната ръка на Карела, та заклещи пистолета. Фетерик — или който, по дяволите, беше обут с обувки четирийсет и четвърти номер — ритна Хоуз по лицето, при което му сцепи устната, и побягна надолу по стълбите. Докато Карела успее да отмести Хоуз от себе си и да се изправи, Фетерик вече беше на улицата и вероятно бе успял да се отдалечи поне на осем преки разстояние. Карела се върна при Хоуз. Там, където допреди няколко секунди се беше намирала главата на Карела, имаше дупки от четири куршума. Хоуз лежеше на пода с лице като кайма, с бликаща отвсякъде кръв.
— Мамка ти, мръсно копеле — каза Карела. — Добре ли си?
ДЕВЕТА ГЛАВА
Когато в някоя фирма постъпи на работа нов служител, останалите неизменно започват да го одумват, да гадаят какво представлява и в общи линии да си правят собствени изводи за него. Ако той разнообрази работния ден с някоя живописна постъпка, колегите му често продължават да го обсъждат вечерта с жените си. Дисекцията обикновено става по време на вечеря.
Полицаите все пак са обикновени служители, на заплата към градската управа. Котън Хоуз несъмнено бе обогатил работния ден с твърде живописна постъпка, така че вечерта…
— Добре, разбирам, нека си е учтив човекът — рече Майер Майер на жена си, докато режеше бифтека. — Нямам нищо против. Когато човек е учтив, вари го, печи го, той пак ще си остане учтив. Веднъж ако са ти набили в главата добрите обноски, отърваване от тях няма. Прав ли съм?
Сара Майер кимна и започна да разсипва картофеното пюре в чиниите на трите им деца. Беше трийсет и четири годишна жена с кестенява коса и очи, сини като на Майер. Около масата седяха още Алън, Сюзи и Джеф, и тримата — миниатюрни синеоки копия на родителите си.
— Учтивостта обаче — продължи да развива мисълта си Майер и постави парче бифтек в чинията на Сара — е нещо, с което трябва да се внимава. — Постави второ парче бифтек в чинията на Сюзи, после сервира и на момчетата. Себе си обслужи последен. Децата наведоха глави и сключиха ръце пред гърдите си. Майер също наведе глава и произнесе: — Благодаря ти, Боже, за насъщния. — След това взе вилицата. — Може и да е много учтиво да почукаш на една врата и да кажеш: „Извинете, господине, аз съм от полицията. Бихте ли имали любезността да отворите?“ Това може би е много учтиво в трийсети участък. Нищо чудно там лакеи да Отварят вратата на крадците. Може би в трийсети участък тъй работят.
— Да не са ранили Стив? — попита Сара.
— Не, слава Богу, не го раниха — успокои я Майер. — Но не по вина на Котън Хоуз. Което си е вярно, вярно си е — Хоуз се постара, не можем да му го отречем на човека.
— Котън е тъпо име — изказа се осемгодишният Джеф.
— Теб никой не те пита — сопна му се Майер. — На Стив за едното чудо да му отнесат глава. Извади късмет, че не е нащърбена. Сара, мила, може ли граха?
Сара му подаде граха.
— Почукал на вратата! Можеш ли да си представиш! Взел, че почукал на вратата!
— Амчи не бива ли да се чука на вратата, татко? — обади се и единайсетгодишният Алън.
— Не „амчи“, а „ами“ — поправи го Сара.
— Нали се чука? — настоя Алън.
— Ако искаш да влезеш в нашата спалня — обясни Майер сериозно — и вратата е затворена, трябва да почукаш. Това е признак на добро възпитание. Или пък като отидеш някъде на гости и видиш затворена врата, също трябва да почукаш. Това също говори за добри обноски. Но сега не става дума за твоите обноски, Алън, или за твоите, Сюзи, или за твоите, Джеф.