— А за чии обноски говорим? — попита десетгодишната Сюзи.
— Говорим за обноските на полицейското управление — каза Майер. — Най-доброто полицейско управление е това, което няма никакви обноски.
— Майер! — предупреди Сара. — Децата слушат.
— Ние вече посочихме разликата между децата и ченгетата — поясни Майер. — Би ли ми подала филия хляб? А и децата знаят, че каквото си говорим между тези четири стени, си е наша семейна работа и не трябва да излиза навън. Прав ли съм, деца?
— Да, татко — каза Джеф.
Сюзи и Алън кимнаха важно, сякаш Майер току-що им бе поверил чертежите на нова атомна подводница. Майер потърси с очи нещо на масата.
— Хайде да не се увличаме — каза. — Прекален евреин и Богу не е драг. Мила, дай ми малко масло, ако обичаш.
Сара стана от масата с престорено сърдита усмивка.
— Езичник такъв — каза му с обич в гласа.
— Езичник съм — съгласи се Майер. — И съм ченге. Трябва да си пазя силите. Кой знае, може някой ден да ми се случи да работя в тандем с господин Котън и да заловим някой престъпник, търсен в двайсет щата, и господин Котън да му връчи патлака си с думите: „Бихте ли били така любезен да подържите за малко това нещо?“ За такива случаи на човек са му нужни сили.
— А защо не е трябвало да почука, татко? — попита Сюзи.
— Дете мое — каза Майер, — човекът в този апартамент е бил търсен за убийство. А човек, дето го търсят за убийство, можеш да го чукаш само по главата.
Сюзи се изкиска, а откъм кухнята се чу гласът на Сара.
— Майер!
— Какво искаш, да ги уча да се държат любезно с убийците?
— Не за това ми е думата, Майер — каза Сара, завърнала се в столовата. — С такива неща човек не си прави шеги.
— Добре, не е шега — съгласи се Майер. — Единствената шега беше Котън Хоуз. Да го беше видяла. Главата му кървеше от сто места.
— Майер! — повтори Сара, вече с острота в гласа.
— Е, добре, какво искаш да кажа? Че не е кървял от сто места?
— Аз пък искам да ти кажа, че вечеряме.
— Знам. Бифтека си го бива. Та му се наложи да отиде в болницата. Нищо сериозно, но така го бинтоваха, че сега прилича на невидимия човек. Страшна работа. Сам си го докара. Да чука на вратата! Боже мой!
— Стив ядосан ли беше?
— Не знам. Не говори много. Този Котън Хоуз би трябвало да си отпечата визитни картички. И на тях да пише „Тук е Котън Хоуз“. Да чука на вратата и след това да ги пуска под нея. Ако този човек продължава да чука на вратите, не му давам три дена живот. Някой ден ще го измъкваме от реката.
— Майер!
— Добре, добре — усмихна се Майер. — Би ли ми подала солта, миличка, нали ще имаш добрината, ненагледна моя?
Лейтенант Питър Бърнс седеше на масата в компанията на жена си Хариет и сина си Лари. Бърнс бе набит и стегнат човек със стегната кръгла глава. Имаше малки сини очи, поставени върху покрито с бръчки и загар лице, разделено на две от крив нос. Горната му устна издаваше слабост, но долната беше издута, с много характер, а брадичката му приличаше на сцепена скала. Главата му се бе разположила уютно върху къса и дебела шия, сякаш можеше внезапно, като костенурка, да я прибере. Имаше яките ръце на честен човек, работил много и здравата през целия си живот.
Седеше на масата и излъчваше напрегнато мълчание, а Хариет го наблюдаваше. Единствените звуци в стаята бяха предизвикани от осемнайсетгодишния Лари, който поглъщаше храната с апетита на вълк.
— Добре — каза най-сетне Хариет. — Казвай какво има.
— Обичам Стив Карела — започна Бърнс. — Наистина го обичам. Обичам това момче. Когато миналата година по Коледа щяхме да го изгубим…
— Да не е направил нещо лошо? — попита Хариет.
— Нищо лошо не е направил — рече Бърнс и поклати глава. — Просто ти казвам, че го обичам. И жена му обичам. Обичам това момиче като дъщеря, кълна ти се. Един началник на полицейски участък не би трябвало да има лични предпочитания, но това момче ми е страшно симпатично. Добро момче е.
Лари Бърнс мълчеше. Лапаше с вглъбената самоотверженост на изгладнял юноша. Не много отдавна бе изпитвал ненаситно влечение не само към здравите младежки развлечения. Не бе забравил, че Стив Карела беше ранен при опит да разкрие едно престъпление, свързано с наркотици, в което бе замесен и той, Лари. Това обаче беше в миналото и се бе превърнало в част от историята на семейство Бърнс, за която вече не се говореше. Лари обаче не беше забравил. Знаеше защо любимото ченге на баща му се казваше Стив Карела. След миналата Коледа неговото собствено любимо ченге стана един полицейски лейтенант на име Питър Бърнс. Лари слушаше баща си внимателно, без да спре да поглъща храната с чисто младежко настървение.