— Полиция — каза Хоуз. — Събудете се.
Старецът седна и със сънливи движения започна да разтрива очи.
— Кво искаш?
— Някои отговори.
— Колко е часът?
— Осем и половина.
— Много е рано. Сутрин никога не ставам толкова рано.
— Осем и половина вечерта. Чарлс Фетерик откога живее тук?
— Дай да ти видя значката.
— Аз бях тук днес следобед — каза Хоуз, като разтвори портфейла си така, че да се види забодената значка. — Трезвен ли сте?
— Цар съм на трезвеността — похвали се старецът.
— В състояние ли сте да разбирате какво ви говоря?
— Че кво толкоз?
— В състояние ли сте да ми отговаряте?
— Че кво толкоз?
— Фетерик откога живее тук?
— Трябва да има месец-два. Горе-долу толкоз. Да не е направил нещо? Хей! — Портиерът насочи костелив пръст към лицето на Хоуз. — Нали ти си ченгето, дето днес отнесе боя?
— Да — призна Хоуз.
— Е, значи е направил нещо.
— Извършил е нещо далеч по-лошо — каза Хоуз.
— Какво?
— Нищо. Имаше ли приятели в сградата?
— Не знам. Аз много-много не се занимавам с квартирантите. Грижа се за парното, канализацията, тока, такива неща. Много-много не общувам с хората. Не ме търси за компания.
— Фетерик женен ли е?
— Не.
— Да сте го виждали тук с момичета?
— С момичета?
— С момичета.
Портиерът сви рамене.
— Не съм забелязал. Докато човек не започне да удря по тръбите на парното, когато му е студено, аз не го забелязвам. И не ме интересува какво прави у дома си. Аз да не съм й стопанин на тази сграда? Само оправям парното, кана…
— Да, вече разбрах.
— Питай някой от съседите му по етаж. Те може да знаят. Аз не съм от най-общителните. Не ме търси за…
— Разбрах — побърза да го прекъсне Хоуз. — Много благодаря.
— Няма защо — рече старецът и веднага щом Хоуз излезе, се просна по корем на миндера.
Хоуз се качи на третия етаж и почука на апартамент номер 31. Никой не отговори. Продължи да чука. Отвори се врата. Не беше тази, на която чукаше. Беше вратата на апартамент 32. На прага бе застанало момиче.
— Няма никой — каза то.
Момичето беше с черен панталон и черен пуловер. Русата му коса бе сресана на конска опашка. На пръв поглед изглеждаше не на мястото си в този бордей, имаше твърде изискан, твърде елегантен вид. Повече щеше да му отива да държи чаша мартини на фона на някой скъп мезонет.
— Аз съм полицай — каза Хоуз. — Имате ли нещо против да ви задам няколко въпроса?
— Ти чукаше на номер трийсет и едно — каза момичето. — А аз живея в номер трийсет и две.
— Всъщност ме интересува номер трийсет и четири-отвърна Хоуз.
— За Фетерик ли си дошъл? — попита навъсено момичето, очевидно решило да кара направо.
— Да.
— Влизай тогава.
Хоуз го последва в апартамента и едва тогава забеляза, че черният й пуловер е протрит на лактите. Момичето запали лампата.
— Ще пиеш ли нещо? — попита.
— Не, благодаря.
— Какъв ужас, нали? Събота вечер, а съм сама.
— Да — каза Хоуз — А Фетерик…
— Откачалка — отсече момичето и сви рамене.
— Познавахте ли го?
Момичето отново сви рамене.
— Само си разменяхме по някоя и друга приказка. Докато прибирахме млякото. Разбира се, ако някой не го беше вече задигнал.
— Що за човек е?
— Откачалка — повтори момичето. — Нали ти казах. С комплекс за малоценност. Сигурно като малък е искал да спи с майка си. Нещо от този род.
— Какво? — учуди се Хоуз.
— Едипов комплекс. Обременен. Чувствал се е непълноценен. Баща му сигурно е бил едър мъж и той не е могъл да се примири с това.
— Узнахте всичко това от случайно разменени приказки? — попита Хоуз изумен.
— Сама съобразих, изказвам предположения — рече момичето. — Какво е направил?
— Мислим, че е убил един полицай.
— Леле, лошо му се пише. Ще го скъсате от бой, като го хванете, нали?
— Защо?
— Че това всички го знаят. Ще убива ченгета? Бой по главата, и толкоз. Ти на колко години си?
— На трийсет и две.
— Хубава възраст. Женен ли си?
— Не.
— Хм — каза момичето и го погледна замислено.
— Имам Едипов комплекс — рече Хоуз. — Обременен съм.
— Какво? А, да, разбрах. — Момичето се усмихна. — Ченге с чувство за хумор. Вече нищо не може да ме изненада. Сигурен ли си, че не ти се пие нищо?
— Сигурен съм.
— Аз пък ще пийна. Казвам се Джени. Джени Пеленко. Изискано, нали?
— Много — каза Хоуз и също се усмихна.
— Събота вечер, а съм сама. Ужас. — Отиде до кухненския плот и си наля чисто уиски. — Ще взема да се гипсирам. Искаш ли да се гипсираме заедно?
— Не, благодаря.
— От какво те е страх? Мъжът ми е във флота.
— Къде?
— Далеч — каза тя и се засмя. — В Тихия океан.