Изборът на убиеца

На Роджър Хавиланд щеше да му е все едно.

Роджър Хавиланд вече не бе част от света.

Роджър Хавиланд бе мъртъв и погребан.

ЕДИНАДЕСЕТА ГЛАВА

Ако има нещо по-лошо от това да те разпитва ченге, то е да те разпитват две ченгета. Неприятно е срещу теб да застанат двама мъже с непроницаеми лица и да ти задават въпроси. Може би детективите работят по двойки именно за да постигнат този психологически ефект. Двамата, застанали срещу Патриша Колуърти, бяха детектив Майер Майер и детектив Бърт Клинг. Никога през живота си Патриша не бе виждала толкоз безизразни лица. Когато им отвори вратата, тя първоначално най-искрено помисли, че са погребални агенти, дошли да я известят за смъртта на боледуващата й леля от Тюсон, щата Аризона. А те се оказаха ченгета. Не приличаха на Джо Фрайдей или Франк Смит от телевизионната серия „Драгнет“. Призна пред себе си, че я разочароваха. Русият беше хубавец, но и неговото лице беше не по-малко безизразно, отколкото на плешивото ченге.

— Открихме името ви в телефонното тефтерче на Ани Бун — каза плешивият. — Предположихме, че може да е ваша приятелка.

— Да — отвърна Патриша Колуърти.

— Близка приятелка ли ви беше, госпожице Колуърти? — попита русото ченге.

— Доста близка.

— От колко време я познавахте?

— Поне от две години.

— Знаехте ли, че е разведена? — Този въпрос беше зададен от плешивото ченге.

— Да.

— Познавахте ли бившия й съпруг? — попита русото ченге.

— Не.

— Тед Бун?

— Не.

— Кога я видяхте за последен път?

— Преди две съботи. Отидохме заедно на среща с две момчета.

— С кого?

— С две момчета.

— Ясно. Кои бяха?

— Моят приятел, Стив Бразил. И момчето, с което ходеше Ани.

— Как му е името?

— Франк. Франк Ейбълсън.

— Познавате ли Ейбълсън отпреди?

— Да. Тя се срещаше с него от време на време.

— Имаше ли нещо сериозно между тях?

— Едва ли. А вие защо не разпитате бившия й съпруг? Ани ми беше казала, че се опитвал да й вземе детето. Той е имал причини да я убие. А Ейбълсън за какво да я убива? Той е много мило момче.

— Господин Бун може и да е имал причини — обади се русото ченге, — но не е имал възможност да го стори. Бил е на четирийсет мили от града, когато бившата му жена е била убита. Собственикът на един крайпътен ресторант потвърди това. Господин Бун не е могъл да убие Ани.

— Значи е вън от играта, така ли?

— Да.

— Е, тогава и Франк Ейбълсън не го е направил. Обзалагам се, че и той има непоклатимо алиби. Ще го разпитате ли?

— Може би.

— А защо не разпитвате когото трябва?

— Кого например? — попита русото ченге.

— Когото трябва.

— Ани Бун пиеше ли? — попита плешивото ченге.

— Какво?

— Пиеше ли?

— Вие будалкате ли ме?

— Говоря сериозно.

— Къде сте чули такова нещо?

— Чухме.

— Господи, такава глупост отдавна не бях чувала! Направо ми скрихте шапката.

— Значи не е била алкохоличка?

— Мисля, че най-силното, което пиеше, беше шери. Алкохоличка! Не сте с всичкия си.

— Сигурна ли сте?

— Сигурна съм, как да не съм сигурна. Толкоз често сме излизали заедно. Да изпие най-много чаша или две шери. Уиски — никога. Ани — алкохоличка! Направо ми обрахте точките!

Плешивото и русото ченге се спогледаха.

— Някой ви е казал, че Ани е била алкохоличка, така ли? — попита Патриша.

— Да.

— Тогава внимавайте. Има хора, които гледат само своите интереси. Хич не им пука дали ще оклеветят някое мъртво момиче.

— Кои хора имате предвид, госпожице? — попита плешивият.

— Хората въобще. Гледат само на себе си. Не го ли знаехте?

— Ани симпатична ли ви беше?

— Обичах я като сестра. Не ми харесваше всичко, което прави, но това не е моя работа. Щом харесвам някой човек, харесвам го, и толкоз. Не му задавам въпроси е не си пъхам носа в неговите работи.

— За какви работи става дума?

— Моля?

— Какво имахте предвид?

— А, нали ви казах, че не е моя работа.

— Обаче е наша — каза плешивото ченге.

Не беше толкова антипатично, веднъж като му свикнеш. Имаше хубави сини очи и изглеждаше търпеливо.

— Разбирам… Но не обичам да говоря за някого, след като не е жив.

— Това би могло да ни помогне да открием убиеца й.

— Прав сте. Ама на мен няма да ми е приятно някой да говори за мен, ако съм умряла. — Патриша потрепери. — Ужас! Веднага ми настръхва кожата, когато говоря за такива неща. Не понасям смъртта. Аз и на майка си на погребението не отидох. Когато влязохте тук, реших, че сте погребални агенти, и веднага настръхнах. Имам една леля в Западните щати, очаквам я всеки момент да умре. Тръпки ме полазват само като си помисля.